И затова първата му работа, след като занятията в училището свършиха, беше да отиде да се срещне с него. Завари го да пъха пирончета в устата си и да смазва конци с восък. Седна и му разказа всичко — „как“ и „защо“, — за да не го повтаряме пак отначало.
— Какво разправяш, бе, пишман майсторе! — извика старецът, сякаш го боднаха с шило. — Ще зарежеш ученето ли? Да не си посмял да ми повториш това, защото ще те проклинам дори и от гроба. Остави това. Остави тези приказки и ми кажи нещо за Тодос, че отдавна не съм го виждал. Как я кара? Какво прави неговата Зумбуля? Линее ли, линее ли?… Ех, когато човек почне да се топи, няма спиране. Изхабява се полека-лека ей като това точило. Ядеш ли леблебии? Виж го ти! Какво ме гледаш като празна делва? Понеже нямам зъби ли? Слагам ги в устата, наквасват се и сами отиват в стомаха. Не се тревожи, не съм ги купил аз. Донесе ги едно дяволче, което дойде да му закърпя сандалите, и ги забрави на масата. Пази се само да не кажеш на побратима ми, че ще зарежеш училището, защото жив ще те опее. Махай се сега, да те не гледат очите ми… И да ми дойдеш пак, когато скъсаш подметките си. Хайде лека нощ.
Нищо не ставаше с обущарството. Той разправи всичко на бай Анестис. Старецът се поболя от мъка. „Не — каза той. — Кожата си ще одера и ще я продам, но няма да ти позволя да напуснеш училището. Край.“
След това Мельос му разказа подробно какво е говорил с дядо Ангелос.
— Добре ти е сторил!… — отвърна му той.
— Да, но затова пък аз… — продължи детето — затова пък аз реших да стана дърводелец, да правя долапи и столове.
— Какво? — извика бай Анестис. — Дограмаджия ли ще ми ставаш? Никога. Да не си посмял да ми споменеш още веднъж за това.
Мельос не му говори повече по въпроса. Но след това той отиде при един шивач и му стана чирак. Майсторът беше добър. Върза му пръста с едно парцалче, за да привикне да стои свит, и му сложи като фесче един напръстник.
Разсърди се бай Анестис, огорчи се, посърна, но Мельос беше твърдо решил. Докато настъпи есента и се отворят училищата, той беше доста напреднал в занаята. Беше свикнал вече да подгъва, да зашива копчета, да глади, без да прави гънки, даже сам уши панталон на един селянин, който му даде и почерпушка.
Но училището отвори вратите си и шивачът „благодари“ на майстора си и се завърна при уроците.
Мельос пъхна в пазвата си нова дебела тетрадка и отиде да се запише.
Освен Хадзиастериу, който заболя, и едни селянчета, които бяха изключени, всички други преминаха във втори гимназиален клас24. „Персите“ продължаваха да са си все същите дръвници, но понеже се бяха заседели в първи клас, издигнаха ги и тях в по-горния и ги оставиха тук. И през тази година никой не потърси приятелството на Мельос, но пък и той не потърси никого за приятел. „Персите“ го смятаха за надменен и горделив и не го търсеха. Стамирис се правеше, че дори не го познава. Но Мельос не се засягаше от това. Само от време на време се сещаше за онова момиче Аграмбели, което беше го поискало за мъж. Дали беше добродушно? Дали беше дружелюбно? Или пък приличаше на неверния си брат? Доста време си спомняше за нея и се стараеше да сравни думите й с нейното поведение, за да си представи очите й, пръстите й… Кой знае… Може би тя не приличаше на своя брат. После друга мисъл го караше да променя мнението си. Същата ще да е… същата като своя брат, без разлика.
Учителите му бяха останали и те същите. Повечето от тях бяха напълнели и надебелели. Попът беше притурил още тлъстина. Сега той приличаше на същинска подвижна черна къща. Също и Карумбалос, и той пъшкаше от тлъстини като угоено домашно животно.
Скамвурас беше почнал малко да се поправя. Разбира се, продължаваше да носи пеперудката си. Но беше почнал някак си да се поотпуска. От деня, в който се бе изпречил с целия си ръст пред Карлафтис, някаква тайна, неизвестна сила беше заработила в него. Поопита се дори да предприеме още нещо, но смелостта му го напускаше насред път. Не може така лесно да се промени човек. Но истина беше, че уважението и любовта, които оня малък ученик проявяваше към него, му вдъхваха малко сила, чувство на самоувереност. Злобната бръчка между веждите на директора все повече се врязваше. Беше настигнала и надминала бръчката на Карумбалос. И от ден на ден директорът все повече и повече зъзнеше в костюма си.
Бай Анестис се стараеше да доставя всеки ден все повече радост на момчето. Но сърцето на Арети беше студено като лед. Тя гледаше на Мельос като на неприятел, който е дошъл да открадне маслото от кандилото й. Губеше време, за да се грижи за него, време, което й беше нужно за коленичене, за молитви. И накрая… две чужди очи проникнаха в тайните им, пъхна се един нос, който подушваше това и онова като коте.