— Момчето…
— Е, какво?
— Изчезна!
— Недей приказва такива неща! Защо побягна? Да не би да го е обидил някой? Какво да ти кажа, куме! Какви ли не деца са виждали очите ми! От всякакъв род, но такова чувствително дете за първи път виждам. Да не си го обидил?
— Аз ли?…
— Твоята бабичка, нали? Разбрах го. Мъжете направиха света, а жените го разтуриха.
— Дали не си го виждал вчера?… На следобедния урок.
— Не, не е идвал. Нито вчера, нито завчера. Ако беше дошъл, щях да го видя. Наистина очите ми са били насочени към лудетините, към пакостниците… но хвърлям по някой поглед и на него. Не, разбира се, дали прави пакост, пази боже. Ето тъй… следя го, понеже е… понеже е малко болнав. Ела вътре, де. Ето, чакай да ти донеса едно столче и да седнем тук до огнището. Старата пак е малко болна. Съсипва се, горката. Къде може човек да се справи с такава огромна сграда! Всеки ден изхвърляме по двеста оки пръст. Кал, куме, кал да видят очите ти! Боже господи, къде намират толкова кал?
— Ами… зазимява се, куме. Земята се размекна вече. Я питай ти мене, дето се боря с нея навън?…
— Ех, не ги познаваш ти, сватанак, не ги познаваш ти велзевулчетата. Каквото ти подсказва доброто ти сърце, това казваш ти. Те, ако не намерят кал, ще вземат пръст и вода и ще направят кал!
Бай Анестис учудено зацъка с език — тц, тц, тц…
— Я погледни там… моля ти се! Виждаш ли? Тлъста земя, чернозем, пръхкава като пяна. Да я пресееш, камъче няма да намериш. Е, тогава къде намират онези дяволи камъните? Цели скали, брате… сякаш ги докарват нарочно от планината! Умът ми се смая. Ах, куме, да ми прости господ, дойдох до едно заключение.
— До кое, куме?
— До следното: или няма бог, или ако има, той е само за нас — възрастните. Децата ги командува дяволът.
— Ами защо не си смениш занаята, сватанак? Това исках да ти кажа.
Бай Тодос скочи от стола си.
— Ех… исках, куме, кълна се във всемогъщия, който сега ни чува, исках. Но не мога, не мога, не ми е по силите. Ще посърна полека-лека като славей, затворен в клетка. То ми стана вече като страст.
Отвън се чу лек шум. После едно плахо добър ден. Едно момче се изправи пред вратата, но в стаичката беше полутъмно, пък и от парата на фасула беше станало още по-тъмно… и не можаха да различат кой е.
— Училището ли си сънувал — сопнато се обади бай Тодос. — Хайде ела сега насам. Ела да се стоплиш… да видим каква муцуна има дяволът… прости ми, боже… рано-рано.
Момчето се приближи. И двамата онемяха. С изпомачкани дрешки, бледен от лошото спане, пред тях стоеше виновникът за скръбта им — Мельос.
Бай Тодос веднага излезе навън и се изсекна шумно. Духаше, духаше, просто край нямаше секненето му.
Като се върна вътре, той видя момчето, облегнало се на гърдите на Анестис, който не можеше да отрони ни дума.
Беше чувал да казват „скръбта го вкамени“, но не беше виждал това досега.
— Хайде… ето го… — каза училищният прислужник. — Това беше то… Видя ли го? Ето това беше то.
Кое беше „това“, което „беше“? Бай Тодос си бъбреше и сам не знаеше какво приказва.
— Върви при леля си… как се казваше, куме Анестис, леля му?
— Арети.
— Върви при леля си Арети. Къде се скиташ нощно време по пустите сокаци? Ще те изядат таласъмите. Знаеш ли ти колко таласъми има в този град? Ти не знаеш това. Я попитай нас, старите, дето знаем. Еее… насмалко на мене, дето ме виждаш… Насмалко щяха да ми вземат гласа. На, заклевам ти се в името на Христа, който сега ме слуша. Трайте си сега… това беше то… Мълчете, да чуем какво става горе. Отдавна дочувам нещо. Нещо става горе.
Бай Тодос се наведе и обу ботинките си — някакви стари обуща, които не можеха повече да остареят, и излезе навън, като си бъбреше за това, което „става горе“. На пояса си носеше и грамадния ключ от голямата врата.
— Ето виж! — каза на момчето бай Анестис, когато двамата останаха сами, и извади от джоба си няколко затворени плика. — Писма! Където минех, оставях и по едно. Е!… Виждаш ли?… Ненапразно ме научи.
Мельос ги взе и ги скри в пазвата си, защото бай Тодос се връщаше. Той беше извън себе си от яд. Мустаците му играеха.
— Нали ви казах, че нещо става?! Е!… Нещо стана…
— Какво се е случило, куме?
— Бяха затворили куче в училището.
— Какво думаш?
— Можеш ли да си представиш? И да не мислиш, че беше някакво кутре… Не… един такъв пес, два метра дълъг. Добре, че не се нахвърли върху мен. Пак късмет съм имал. Същото бяха ми погодили и миналата година.
— А сега къде е?
— Хукна към гарата… сякаш бързаше, пръчът му с пръч, да не изпусне влака.