Анестис го беше зяпнал.
— Просто главата ми не побира това нещо… — каза той. — Какво печелят?
— Два удара по задника. Какво да спечелят? Злото е в душицата им. Самият сатана се е настанил в главата им и ги командува. Не си ли бил и ти дете? Бил си. И аз също… Правили ли сме ние такива чудесии и поразии? Не.
— Аз мисля, сватанак, да напуснеш. Да си намериш друга работа. Все ще си изкараш два залъка хляб и шепа бобец.
— Недей!… Ако имаш сърце, не ми повтаряй тези думи. Накарай ме да отида и да се върна бос до Цариград, постави ме на слънце, намазан с петмез. Ще издържа. Но да бягам оттук… Не ми споменавай за това. Няма да мога.
— Добре, добре… Разбирам те. Нали ми разправяше надълго и широко. Е… Време е и аз да си вървя при добичетата си. Погрижи се само че за момчето. Щом свърши уроците си… и после право в къщи. А, нали, Мельос?
— Не… — отговори тихо момчето.
— Какво?
Анестис се наведе да вземе каскета си.
— А, бе момчето ми… — каза бай Анестис. Погледът му бе влажен и изпълнен само с молба.
— Разбирам те… — каза му училищният прислужник — но нищо няма да направиш. Остави го. Сега ако ще реката да потече нагоре, то пак няма да се върне в къщи. Ах, защо ги разбирам така добре тези дечурлига! Ех, майчице… майчице… — каза той на себе си — защо си ме такъв сърцевед родила? Куме, остави го. Аз ще го оправя. — Той се обърна сега към момчето: — Ела тук… мирно… виж къде държа сопата… заедно със смокините! И да знаеш какви самоски смокини са!… Но ги давам само на оня, когото обичам. Само гледай да не ни подуши директорът. Защото все ме пита кое момче е мирно и кое — лудо. Е, обаждаш ли ги, ще кажеш? Мм… Когато е някое приятелче като тебе, не го обаждам. Юда ли съм? Не. Кажи де! Позволявам ли на някое друго луциферче да се грее толкова много на мангала както на тебе? Не. Хващал ли съм те някога за ухото, за да те заведа при директора? Кажи си направо… водил ли съм те? Не. Кажи го де!
— Не… Но и другите не ги водиш.
— Какво? Хм… Не съм ги водил, казва! Какво, няма пред очите ти да ги водя? Водя ги тайно. Знаеш ли колко съм лош!
— Не си… — отговори му уверено момчето.
— Я слушай! Ти ли по-добре ме познаваш, или аз? Виж ти! Говориш така, защото не знаеш. Знаеш ли колко джеременца съм изгорил? Чакай! Не си ли виждал някого с поведение „много лошо“. Е, аз съм го наредил. Вземи сега смокинята. Зная, че ще я вземеш…
Момчето не я взимаше.
— … освен ако не ме обичаш.
Мельос я взе.
— Ах, майчице, майчице… защо си ме родила такъв сърцевед? Чичо си Анестис не обичаш ли? С чисто сърце искам да ми кажеш! Казвай. Обичаш ли го?
— Да.
— Ето. И това знаех. Гледай си работата, куме, и двама ни обича той. Тогава ясно е вече като бял ден. Нещо трябва да му е направила бабичката ти. Ах, зная ги аз… зная ги… Хър… Мър… Хър… Мър… Нали е бездеткиня? Знам я. Това вони, онова смърди… Ааах… познавам ги, нещастнико, познавам ги. Слушай, Анестис… То няма да дойде сега. Напразно си хабиш думите. Ако имаш някоя сестра, някоя племенница… Най-после някоя твоя близка… дай го там… а по-късно ще видим. Нали?
— Да, това ще направя. Още утре ще го наредя. Но къде да остане тази вечер?
— Остави го, ще преспи тук при мен.
— Аз ще вървя при Битрос… — каза момчето.
— Какъв е този? — запита сопнато бай Тодос.
— Мой приятел…
— Приятеля си ли ще предпочетеш, или чичо си Тодос?
— Не мога да го напусна, без да го предупредя. Приятел ми е.
— Добре де, предупреди го… Предупреди го, даже можеш и да преспиш. Но утре ще отидеш в къщата, която ще ти намери чичо ти, нали?
— Да — отговори момчето.
Когато остана сам, Мельос отиде край реката и отвори първото писмо на бай Анестис Простичко писмо. Вместо думи по листа имаше само черти… черти… и после името Анестис Кальоритис… но колко голямо и трогателно писмо!…
После отвори и другото… И то беше същото. После и третото… всички бяха еднакви… еднакви… Големи, кротки и трогателни писма!
Глава четвърта
Лоша е тази зима в този град. Безмилостна, хаплива. Реките струят, нямат желание да погледнат нищо. Струят начумерени, забързани. Бързат час по-скоро да се хвърлят в морето, да се удавят. Нямат време. Как можа тъй да погрознее този град!… Пушекът излиза изплашено от комините, кучетата са си загубили опашките. Тъга покрива всичко. Гарги ровят като циганки в боклука. Открадват по някое парцалче и отлитат към гнездата си. Неприятни птици, с грозен саркастичен глас, с глава, покрита със сива чалма, и клюн от долнокачествена мед… Цяла нощ грачат на покрива ти. С хората нямат много разправии — най-много да разсърдят някоя домакиня, на която са откраднали сапуна. Нито с врабците имат особени разногласия, въпреки че кълват в един и същи харман. Но помежду си се ядат като снахи. Какво имат да делят? Неизвестно… Но може би имат някаква наследствена кавга, защото новите поколения искат на всяка цена да се подслонят под бащиния си покрив. Обаче зетьовете и снахите не се съгласяват, защото развалят спокойствието им. Освен това притесняват и старите, които, каквото щеш, кажи, заядливостта си я имат като мезе… На това отгоре прибави и студовете, прибави и старостта.