Дъщеря й е една разчорлена вещица, която се мотае из къщи и ругае по цял ден. И не само че не се насища на ругатните, но още повече се раздразва. Не се бе заяла досега с Мельос, но нямаше и причини за това. Бай Анестис й плаща добре и за наема, и за храната. Тя е едра жена, силна като буря и червендалеста като ябълка. По полите й висят като гроздове едно-две сополанчета. Мъжът й е прегърбен, неразговорлив, бледен. Не се е случило досега Мельос да чуе гласа му, а може би и никой друг да не го е чувал никога. Урана се държеше с него като със слуга. Пращаше го ту тук, ту там, като крещеше с ужасен глас, а той навеждаше глава и тръгваше, издавайки някакъв провлачен звук, подобен на звука, който кучетата издават, когато почват да скимтят.
Този човек никога не разговаряше дори с Мельос. Страхуваше се да го поздрави, да не би да го види жена му. И с тъща си даже не разменяше дума. Само когато се случи Урана да слезе в мазето, двамата се свиват един до друг и си разменят по някоя и друга задавена дума с уши, обърнати към стълбата. Старата казва „шу-шу-шу…“, а той клати глава на всичко. Или пък чупи ръце и шепне „ах, ах, ах…“
На децата си обаче тя не се караше. Само ги галеше и им пееше песни. Гласът й беше като звъна на катедралната камбана, когато биеше за вечерня.
Истински ужас беше животът в този дом. Когато Урана ставаше сутрин, сякаш „буря“ се надигаше. Тя беше ранобудница. Хранеше кокошките си, като яростно гонеше чуждите, и после обхождаше всички полози и се качваше горе, носейки пет-шест яйца, още топли и налепени със сламки. След това почваше като същинска крава да гали и си играе с телетата си, като се разтапяше от нежности и ласки. Пееше им и от време на време хвърляше по някой страшен поглед към чардака да види дали няма да си подаде носа старата. Запазваше едно яйце за Мельос. Така беше уговорено. И винаги избираше най-малкото. Но съмнително беше дали Мельос през цялата зима беше изял поне едно яйце. Той го даваше тайно на бабата, защото беше забелязал, че отдавна я хранеха само с каша.
Този град, казваше бабата, е с пробито небе, затова вали през цялата зима. Към обед спираше за малко, но сутрин винаги валеше, валеше непрекъснато. Мельос си нямаше мушама. Само това му липсваше! Бабата измисли нещо. Взе един чувал, направи му го като качулка и го съветваше да върви покрай стрехите. Но и това не помагаше. Тръстиковидните му крака пак се накисваха. Обущата му пропускаха и Мельос чакаше да дойде събота, за да отиде при дядо Ангелос да му ги закърпи. Дядо Ангелос беше умна глава, но мнителен и се караше на децата. Понеже накуцваше, не позволяваше на нито едно дете да се приближи до него, защото се страхуваше да не му се присмее. Говореше ти умни бащински приказки, но ги казваше тъй, сякаш те хокаше, за да не би да престанеш да се страхуваш от него. Щом старецът вземаше в ръка обувката на Мельос, първата му работа беше да подсвирне.
— Фий-й-й-й-й-й-й-й! — подсвирваше той. — Оттук цяла река с притоците си може да мине. Как успяваш така да ги съсипеш, бе, пишман майсторе? Кожа ли ядеш, бе? Гладен ли те държат онези? Заповядай, влез в колибката ми, че навън ще станеш на попара.
Взимаше канап, наплюнчваше го, после го намазваше добре с восък и го вдяваше на обущарската си игла. След това грабваше цяла шепа клечки и ги налапваше.
— Искаш ли и ти? — запитваше той момчето. — Черпя. Много са хранителни. Я дай сега обувката си да видим къде си я изял. Ааа! Не те искам такъв гладник! Фий! А бе, ти си я оглозгал цялата. Ааа! Не сме казали чак дотолкова!
— Не може ли да се поправи?
— А! Поправя се. Поправя се, но й трябва цяла седянка. Остави я и ела утре рано.
— Не… — казва момчето.
— Не? Виж ти инат Петко. А защо?
— За нищо. Няма да дойда.
— Я виж ти? Защо, бе?
— Така.
Обущарят кипваше. Грабваше цяла шепа пирончета, лапваше ги и почваше да ги плюе. Удряше с чука разнебитената си обущарска маса и всичко подскачаше. Мъчеше се да си свие цигара и не можеше. Беше много нервиран. Накрая изпуфтя един-два пъти и рече на момчето:
— Седни. Тъй да бъде! Нека стане твоето. Но с този твой инат ще си развалиш характера. Зная аз. Зная и какво трябва да направя, но няма да го направя. Виждал съм и друг един такъв палячо като теб. Зная аз какво ви трябва на вас. Но не ми е работа. Нека се погрижат за това родителите ви. Не ви се сърдя, не. Зная, че вие не сте виновни. Виновно е обществото. Ако то не беше виновно, сега щеше да си имаш и втори чифт обуща и нямаше да ми се мусиш, когато ти казах да дойдеш утре рано. За всичко е виновно то, нали казах. Знаеш ли какво ще рече общество30?
30
Общество — на гръцки „кинония“ значи едновременно и „общество“, и „причастие“. На български не може да се предаде. Б.пр.