— Да.
— Нали ти намери преди няколко дни три драхми на улицата и вместо да си купиш бонбони, както правят другите деца, отиде и си купи моливи и тетрадки?
— Не… — отговори Мельос. — Не съм си купил тетрадки. Бонбони си купих.
— Ето… на! Това значи честност. Хайде сега махайте се от главата ми и да се отърва от вас. Звънецът ми! Къде е звънецът ми, та да ви подгоня, както Исус подгони демоните!… Луцифери! Луциферчета на сатаната!…
Докато долу в мазето продължаваше „семинарът“ на бай Тодос, горе около печката в стаята на директора пламваха клюките, които учителите наричаха коментари. Директорът беше отишъл до пощата. Преподавателят по гръцки език отсъствуваше по болест — беше настинал. Той именно беше прицелът заради неговото застъпване в полза на „народния идиом“31.
— … Представяте ли си значи, господа, изумлението ми — казваше Карлафтис, — когато вместо пред ученици се намерих пред някакви малки рошави същества, които кълчеха езика си по най-отвратителен начин!
— И какво правеха, колега? Играеха танци с копия и лъкове ли? — запита невинно Аглаица.
„Колегата“ я изгледа с поглед, от който изскачаха зелени пламъци.
— Танцът, госпожице… — отговори той, побеснял от яд, — един вид танц… и конкретно хорото на Исай32, е единствената надежда това учебно заведение да придобие отново своя сериозен вид.
— Значи ми правите предложение за женитба, колега? — попита с най-невинен тон учителката по гимнастика.
— Не възнамерявам да превърна дома си на парфюмерия! Не!
Внезапно настъпи мълчание. Гимнастичката пребледня. Устните й от червени станаха бели като платно. Погледът й питаше всички: „Никой ли, значи, няма да ме защити, господа?“
Сред групата се помръдна вдървено като мъртвец Скамвурас.
— Въобще… — опита се да каже той, но езикът му не беше в състояние да изрече още нещо.
— Никой ли, значи — запита отново учителката по гимнастика с очи, готови да се разплачат.
Всички мълчаха враждебно.
— Завчера именно… — започна Скамвурас, запъвайки се и покашлювайки — Жан-Жак Русо… в труда си „Общественият договор“… за жалост паметта често ми изневерява. Във всеки случай не е от значение. Въпреки всичко рицарското държане спрямо дамите е една задължителна добродетел. Бих желал да наблегна специално върху думата „задължителна“. Не искам да се прикрия зад името на Жан-Жак Русо… мнението ми, колега… накратко… най-сетне, не одобрявам вашето държане, като съм огорчен, задето…
Вдъхновението му бе прекъснато от задавени смехове. Внезапно Скамвурас откри, че положението му е ужасно. Госпожица Аглая го остави и си отиде, без да му благодари.
Сега като останаха сами, всички почнаха така да крещят, че нищо не можеше да се разбере.
Богословът протегна ръка към каната.
— Малко вода, драги колега… — каза той на Скамвурас. — Ето ти олицетворение на непризнателността. Отказа се от тъй безкористната ви… защита. Или греша?
Отвън се чу нервно потропване на малки токчета. Госпожица Аглая, без да продума, все още доста развълнувана, влезе да вземе маншона си.
Всички се извърнаха и я проследиха мълчаливо с очи. Гимнастичката откачи маншона си и пъхна в него неспокойните си ръце… вероятно за да ги успокои от силната тревога.
В този миг възмущението на попа избухна.
— Модата вече нахлу и в този храм на просветата. Кожа и за ръцете… Отвратителна мода… Къде се е чуло и видяло? Кожа за ръцете! Виждал ли е някой такова нещо?
Аглаица се извърна и го жигоса само с една фраза:
— Всички са виждали. Но кожени украшения по челюстите никой не е виждал.
Попът сграбчи брадата си, за да я предпази.
Тогава преподавателката по пеене бавно се изправи на мястото си и се поизкашля. Госпожа Раул беше същинска червенокожа.
— Въздържах се да говоря пред нея… — каза тя — за да не си помисли, че прося приятелството й. Известно е вече на всички, че разривът помежду ни е окончателен. Обаче вашето поведение, колеги, носи белезите на някакво… извинете ме… на някакво типично малодушие.
— Подиграва се с нас! — извика извън себе си попът.
— Детинщини… това е всичко… — рече учителката. — Представя се на немирно девойче. Може би това не е приятно, и наистина е тъй, но не е и престъпно.
— Тя е непризнателна!… — изръмжа математикът.
— Добре, че ме подсетихте за вашето присъствие, господин Карлафтис Какво стана със стария добър съюзник на госпожицата? Така ли бързо изстина въодушевлението ви?
— Тя става жертва на чудатостите си. Всеки си има по някой недостатък и господин Скамвурас си има една пеперудка… но това не значи, че той трябва да бъде ежедневният й прицел.
31
Гърците си служат с два литературни езика (идиоми) — това са народният (димотики), на който говори народът, и официалният (катаревуса), на който се мъчат да говорят някои от интелигенцията. Този идиом е повече служебен, административен. Б.пр.; задължителната употреба на тази създадена от Адамандиос Кораис (1748–1833) архаизирана форма на новогръцкия е отменена през 1976 г. Бел. ladyofthesea.