Велико Принола подръпна престилката си, за да я оправи, и излезе. Единствена тя правеше това нещо. От катедрата учителят забелязваше особеното й движение, без да може да си обясни дали от стеснение вършеше това, или от кокетност. Миналата година обаче той помнеше добре, тя не правеше това. Принола, разбира се, беше по-голяма и готова да стане „госпожица“, но не беше станала още. Понеже я глезеха прекалено, тя почна да ходи на училище много късно, едва когато беше навършила вече осемгодишна възраст. Беше най-голямата от съученичките си и знаеше това. Но знаеше по-добре нещо друго — че беше най-хубавата. Говореше с бавен, замислен глас, като се поспираше постоянно, за да намери следващата дума… и именно в такъв момент казваше най-много. Поглеждаше те с големите си блестящи очи, които сякаш казваха: „Не ми помагай, ще се оправя и сама… но ти трябваше досега да се досетиш’’. Тя живееше в една къща с учителката по гимнастика, но нищо не беше успяла да усвои от нейните хитрини. На последните чинове седят «персите» — повтарачите, заварени там от миналата година. Всички имат диви мутри, гризат ноктите си, измислят прякори на своите съученици и кроят планове за утрешните лудории. Всички са «огън» момчета, но не обичат училището. Само един от повтарачите е тих и унесен като патка. От носа му като от чучур постоянно текат сополи. Сякаш принадлежи към оня особен вид същества, които са разрешили въпроса за своето препитание по най-простия начин. Ядат сополите си. И тогава си обясняваш защо творецът е поставил устата точно под носа.“
— Какво казва там долу негово превъзходителство — запитва учителят.
— Да — отговаря Яяс.
— Тоест какво „да“.
— Ето… това…
— Тоест… кое…
— Ами… нищо.
— Браво. Седни.
Момчето потърква ръцете си. И после сяда. А на края на годината се чуди… защо не минава в по-горния клас.
На „персите“ не им е студено. Духат ръцете си така, че се дига шум чак до небето. Но на никого не му е студено. Никой няма време, пък и не му минава и през ум да му е студено… Има да върши толкова неща, да се задиря с толкова хора. Вчера през часа по френски донесоха дафинови топчета, поставиха ги под токовете си и почнаха да ги търкалят по пода, докато те заскърцаха до полуда. Цялото училище се дигна на крак. Качи се горе и бай Тодос, който имаше свой начин да открива „изобретенията“ им… Но нищо не излезе. И едва на другата сутрин, когато отиде да измете, събра цяла шепа дафинови топчета и ги занесе на господин Алберт Анахоридис.
— Ето… — каза му той. — Вземи „свирките“ им.
— Невероятно! — извика господин Алберт. — С тях ли свиреха?
— Когато ги прихванат дяволите да свирят, могат да свирят и с майчиното си мляко. Ааах… кир Хараламби…
— Алберт, моля!
— Ти знаеш… Когато, дето казваш, господине…
— Monsieur, моля!
— Ааа… господин учителю. Една френска дума мога… Две френски думи обаче не мога да ги кажа една след друга.
— Трябва, господин Теодулос, трябва.
— „Трябва“ толкова много работи, господин учителю, че не знаеш кое първо да направиш и накрая нищо не правиш. Да ти сваря ли един градински чай. Бабичката преди малко запали огъня. А, ето и господин Скамвурас.
Загърнат в късо сиво палто, Скамвурас пристигна със ситни крачки пред вратата на канцеларията и ги поздрави скромно с „добър ден!“.
— Някак си сте подранили днес, господин Скамвурас… — каза му бай Тодос.
— Времето предвещава дъжд, та…
— Пак ли дъжд? Ох! Горко ми — нещастник аз. Луциферчетата пак ще ми домъкнат цялата ханаанска земя… Нали правилно казвам?
Двамата дребни на ръст колеги се усмихват добродушно и някак си срамежливо. Те бяха свикнали да се погаждат. Слабички и смирени и двамата, по природа вежливи и срамежливи, те образуваха подходяща двойка. И може би тъкмо това нещо ги караше да идват така рано там, а не „изгледите за дъжд“.
— Тъкмо казвах — каза бай Тодос на господин Скамвурас, — тъкмо сега казвах да направя по един градински чай. Понеже бабичката е запалила огън… нали разбирате?
Господин Скамвурас потърси внимателно в джобовете на жилетката си.
— Не… — каза му той плахо и извади една хартийка, която веднага накара носа на бай Тодос да потръпне.
— Разбрах… — усмихна се виновно старецът. — Ще имаме пак онова с „малко“ захар и другото „средно сварено“.
— И твоето „тежко“ — каза Скамвурас.
— Пак ли? — запротестира старецът. — Пак ли черпни на стареца? Полека-лека искате да ме направите равен и подобен на вас. Какво съм аз? Един обикновен работник.
— Всички сме еднакви, бай Теодулос, създания на един и същ бог и жертви на една и съща съдба… — рече философски господин Анахоридис.