— Не, моля, мосю кир Алберт.
— Наричай ме Бамби… — каза му тихо „французинът“. — Когато сме „entre nous“33, можем, струва ми се, да бъдем естествени.
— Ако не спреш да ме наричаш „Теодулос“, кир Бамби, напразно си хабиш думите. Ще държа за „мосю“, пък ако ще, и светът да пропадне. Нали добре го казах? Сега ще вървя за кафенцата.
Бай Тодос се запъти към мазето, като тътреше крака и покашлюваше; той каза на бабичката си с малко разтреперан от гордост глас:
— Донеси джезвето. Ще пием кафе горе — нашата компания!
— Много нависоко хвърчиш… — каза му бабата.
— Хайде, хайде…
Горе „компанията“ пушеше…
— Пак ново повишение на цените… — каза Алберт, като извади ножчето си, за да раздели цигарата на две.
— То да беше само на цигарите…
— Това не е най-лошото… ами дето си длъжен да пушиш пред тях цели. Чу ли какво ми се случи?
— Да, но как стана?
— Изглежда, че са ме следили отдавна и някой е забелязал ножчето ми. И то, по-точно, черното расо.
— Да… и какво стана?
— Не подозирах нищо… Внезапно завчера през първото междучасие, когато ставаше дума за благочестие, Хлоиду…
Скамвурас се размърда неспокойно на стола си.
— Да… да…
— Но най-добре ще бъде да ти разкажа всичко поред. Колегата Големис каза — говорехме за възпитанието, — че човек по-скоро се оформя сам, отколкото другите да го оформят, и че ролята на педагога била повече да насочва и да подпомага оформянето на характера, отколкото да се намесва възпиращо в развитието му.
— Правилно.
— Мнението ти е и мое мнение. Черното расо обаче се нахвърли като хиена. „Това е противохристиянско!“, изрева той. Позволих си съвсем плахо да не се съглася. „Не съм на същото мнение“, казах, и тогава едната хиена се превърна в десет. „Кое е вашето мнение?“ — каза ми той. — „Вие не сте православен, вие сте копт34!… Да! Вие сте копт.“ Тогава се намеси колежката по пеене. „Не знаете каква има той в сърцето си“, каза тя. „Зная обаче какво има в табакерата си“ — извика попът. Какъв вой само се вдигна тогава отвсякъде! Нали знаеш, там горе няма пощада.
— Никой ли не те защити? — запита Скамвурас.
— Не, никой. Но не и никоя.
— Сещам се — каза Скамвурас, — колежката Хлоиду.
— Да, тя. С оня свойствен на нея прелестен начин.
— Зная…
— … тя каза на черното расо: „За предпочитане е да реже човек на две цигарите си, вместо да разкъсва невинните същества!“
— Браво на нея.
— Да, но не знаеш какво последва!
— Досещам се.
— Изправи се черното расо и почна да крещи невъздържано. „На вас не ви прилича да говорите. Вие сте безбожно същество!“ Всички зашумяха. Госпожа Раул настоя пред Аглаица да го опровергае. Тя каза едно „пфъ…“ и дигна златния кичур, който падаше пред очите й. „Може би има право светият колега“ — каза тя. „Какво е пък това, което казваш сега? — извика учудена музикантката. — Нима не обичаш бога?“ „Обичам всичко, което прилича на бога, отговаря тя, но никак не обичам самия бог.“ Последва гняв, отчаяние и ужас. Черното расо почувствува наложителна нужда да се помоли. Госпожа Раул през всичкото останало време мълчеше. Господин Карлафтис пискаше, че министерството не проявява никакъв живот. А онова смело и прелестно същество…
— Да…
— Слезе с гъвкавата си походка в двора и отиде при ученичките.
— Действително… — започна господин Скамвурас, но не продължи, защото се уплаши от това, което дръзна да си помисли.
В този миг се появи и бай Тодос с поднос в ръка.
— Ето и подкрепителното ви — каза той.
Кафетата изпускаха пара от своите мехурчета и ароматът им достигаше чак до ноздрите на бай Тодос и дразнеше нетърпеливите му мустаци. Тук те останаха до осем часа, приказвайки си за това и за онова, с поглед прикован в далечината на улицата, откъдето всеки миг се очакваше да се появят светотатците.
Двамата бяха станали вече неразделни. Възрастта, разбира се, не спомагаше за това неподходящо приятелство. Спомагаше обаче самата съдба. Господин Скамвурас беше един малък Киринеец35 в живота. Трябваше да приготви зестра на сестра си, чиито години непрестанно се увеличаваха. А зестрата и възрастта са две величини „право пропорционални“. Колкото повече се увеличава възрастта, толкова повече се чувствува нужда да се увеличава и зестрата. А освен това имаше и дългове, които трябваше да се изплатят.
Господин Алберт пък имаше някаква къща, пълна със старци в един далечен град, един брат пияница и още много други неща.
— Прибирайте! — извика по едно време бай Тодос, който забеляза на улицата първия „неприятел“.
34
Копти (етн.) — потомци на расата, населявала в древността Египет. Те наброяват около един милион. В религиозно отношение са християни монофизити, тоест признават само божествената, но не и човешката природа на Христос. Б.пр.
35
Киринеец — Симон Киринеец, който според библията вдигнал кръста на Христос, когато той паднал под тежестта му на път за Голгота. Б.пр.