Малко по-късно канцеларията се изпълни, а още малко по-късно — и училището. Докато най-после бай Тодос би звънеца с повече строгост и умение, и утринните занятия започнаха.
Глава седма
— И тъй моля, госпожице Принола… — каза тихо от катедрата си господин Скамвурас на момичето, което стоеше пред него.
— Да, господин Скамвурас.
— Само „господин учителю“ е достатъчно… — каза й той с явно стеснение.
— Да, господин учителю.
— Прекрасно…
„Прекрасно“… — но по-нататък той не можа да продължи. Тази нейна готовност за подчинение го постави в затруднение. Загадка беше това момиче. Не помнеше нито веднъж да се е изсмяло на някое от многобройните му патила. Винаги когато другите му се смееха, тя го гледаше с очи, пълни с укор и скръб. Какво означаваше това? Беше ли искрена тази скръб, или пък беше някакъв своеобразен начин на подигравка? Изключено беше тясното й общуване с Аглаица да не й е повлияло. Това момиче с разумното си държание, с неучастието си в задевките и с необяснимата боязън, която проявяваше, винаги когато я вдигаше на урок, беше станало за него причина за една скрита грижа. Дотогава единствените очи, които го ободряваха със своето плахо съчувствие, бяха очите на Мельос. Но какъвто беше недоверчив, и на тях дори не вярваше. И сега полека-лека по неподозиран от него начин един нов, загадъчен съюзник се очертаваше на хоризонта.
Скамвурас сам не знаеше защо се страхуваше от този съюзник повече, отколкото от своите „неприятели“. Дотогава той приемаше всичко с онази болезнена търпеливост, която беше известна в цялото училище. Знаеше, че ученикът беше за него едно същество, което се държеше несправедливо и го нараняваше, което го преследваше като малък кошмар. Това беше ученикът за него. И този „неприятел“ нямаше особено разнообразни прояви. Той носеше характерните детски черти на грубото и немирно дете — познатата еднообразна история във всички училища по света, където има немирни деца и безволеви учители.
Какъв вид „неприятел“ беше тогава това момиче? Какво се криеше под тази хубава и послушна маска?
Колегата по вероучение беше прекрасно опростил нещата. Изключил беше от живота ангелите, беше останал само със сатаните и се справяше с тях по един лек и много прост начин. Има само „луцифери, казваше, луцифери от всякакъв вид и възраст и нищо повече“.
И сега пред него стоеше този преобразен сатана.
Той устреми изпитателно черните си очи към нея. Помъчи се да я разрови с поглед, да изстърже обвивката й, да открие истинското същество, което се криеше зад тези сладки и малки очи, зад лъскавата абаносова коса и тъмносинята престилка… Не. Нещата не можеха така лесно да се опростят. Луцифер се беше добре прикрил зад ангела.
— И тъй, госпожице… госпожице Принола… Какъв урок… значи имаме днес? Искам да кажа… тоест какво имаме този час?
— География, господин учителю!
География! Значи география са имали? Колко нещастен свят… До такава степен ли беше го объркал този „неприятел“?
— Да… География. Разбира се, география… Но това се разбира от само себе си. Искам да кажа кой урок по география?…
Тогава сред гората от деца се дигна една вражеска ръка.
— Какво има, Дакридзикос? — запита учителят от катедрата, готов да отбие атаката.
— Принола е лъжкиня, господин учителю. Нямаме география. История имаме.
Там на последните чинове, в царството на „персите“, се размахваха бясно ръце.
— Тишина!… — извика Скамвурас, обзет от страшни предчувствия.
Всички викаха „история“. А това същество, което стоеше пред него, никога досега не беше му дало повод да го заподозре в лъжа. Тогава кой казваше истината? Потърси скришом с ръка в чекмеджето на катедрата „програмата“, но за негова зла участ нямаше я там. Кой тогава казваше истината?
Нападението беше започнато от зевзеците. Това даваше повод да не им вярва. Момичето го гледаше право в очите… Искаше му се да се намира далече, сред нивите, да бъде едно обикновено селянче и да не губи всеки ден вяра в себе си и своето мъжко достойнство.
Сражението продължаваше из целия клас, без да може да се разбере кой какво приказваше. Какво най-сетне имаха този час? Кого да запита? Паметта му не беше в състояние да му помогне. Беше изчезнала. Беше го завладяла пак оная паника, която го превръщаше в нула.
В този миг той се сети за единствения си покровител. Бледото момче, което някога бе му целунало ръка. Потърси да го открие сред олелията. Намери го засрамено, с наведена глава да гледа надолу към чина. Напразно почака да вдигне очи, за да го попита. Момчето мълчеше, сякаш го презираше, сякаш го осъждаше.