Извърнаха се, изгледаха го право в очите и си отидоха. Вървяха като големи. Единият в средата, а другите двама отляво и отдясно като телохранители. Преди да завият на ъгъла, извърнаха се и го изгледаха още веднъж враждебно и някак си любопитно.
Мельос се завърна в къщи с мрачни предчувствия и изяде сухия си царевичник без голяма охота.
Целия следобед той очакваше да се случи нещо в училище. Но нищо не се случи. Забеляза само, че лицето на господин Скамвурас беше много мрачно и че за пръв път „персите“ бяха кротки, кротки като никой друг път дотогава. Малко преди да завърши вторият час, учителят повика Дакридзикос.
— Болен бях… — каза водачът на „персите“ — и не съм чел.
— Нищо от това. Зная. Ела насам. Слушай, Дакридзикос, и сега нямам намерение да ти се карам. Ще бъде безполезно. Не ти се карам значи, но ще ти дам за първи път възможност да покажеш малко искреността си. Обещавам ти, че това не само няма да ти навреди, но напротив — ще повлияе благоприятно и върху твоето поведение. Ела по-насам, момчето ми. Погледни тази хартийка. Ако ми кажеш истината, ще забравя цялото ти минало. И тъй, казвай, Христидис. Тази хартийка твоя ли е?
— Не.
— Не си я видял добре, затова казваш не. Ела по-насам. Вземи я, разгледай я по-добре. И тъй, какво ще кажеш? Внимавай, Христидис… това е последната ти възможност да станеш добър човек. Кажи, момчето ми… Твоя ли е?
— Не. Не е моя.
Скамвурас го погледна с болка.
— Добре… — каза му той с отпаднал глас. — Седни. Не ми трябваш повече.
На Мельос внезапно му се стори, че учителят му, който преди имаше маслиненочерни лъскави коси, сега беше остарял. До момента, когато звънецът удари, той остана все тъй мълчалив. И щом го чу да бие, въздъхна, сякаш бяха го затворили някъде, където нямаше въздух. Мельос забеляза, че Принола беше загубила нещо и го търсеше, така че остана последна. Като забеляза това, учителят стана и веднага излезе преди нея. Девойката се завтече след него, цялата поруменяла.
— Господин учителю… — каза му тя на стълбата, а краката й едва я крепяха.
Скамвурас не се спря. Той разбра. Комедията на „ангела“ продължаваше.
— Няма защо… — отговори й той със студен глас и ускори крачките си.
Принола остана посред стълбата като поругана статуя. Стори й се, че ще се срине ей сега там и щяха да съберат парчетата й долу в подножието на стълбата.
При перилата на моста тримата „перси“ и днес чакаха Мельос. Те пак бяха прострели крака, но сега не ги отдръпнаха, когато той мина. Дакридзикос се затече и го хвана за сакото.
— Ей ти!… — каза му той. — Не те ли е срам? Пфу… Тъй, а!
Момчето не разбра. Не разбра нищо.
— Сега ми се преструваш, че нищо не знаеш, а?
Другите двама бяха го обкръжили.
— Какво съм ви направил? — запита ги той.
Тримата се спогледаха и се разбраха.
— Ела, хайде да отидем малко по-нагоре и ще ти кажем.
Тръгнаха нагоре по улицата, като вървяха край самия бряг на реката. Той не се опита да им избяга. Първо, защото му се видя недостойно, а освен това щяха да го хванат. И тримата бяха по-големи и по-бързи в краката. Но и да не бяха, пак нямаше да направи това. Не му приличаше да се покаже малодушен. Той се досети, че го замъкваха нагоре в пустите махали. След малко щяха да стигнат и при черничевото дърво, дето беше седнал веднъж с Битрос и светлокафявото кученце.
— Стой! — извика главатарят.
Спряха тук. Дакридзикос си съблече сакото.
— Слушай… — каза му той и навря мутрата си под очите на Мельос. — Търсим начин да ни изпъдят от училището, а мръсниците им недни не искат. Сега вече намерихме начин, а имаме и право. А бе, ти защо каза на Песпес, че аз му закачих хартийката?
— Това, което ти направи… не беше хубаво… — каза му Мельос. — Аз обаче не му обадих.
— Ти му каза! — изрева Дакридзикос. — Друга „патерица“ няма в класа ни!
Мельос, без много да му мисли какво щеше да му струва и как щеше да го заплати, вдигна ръка и му зашлеви един плесник. Но още преди да се опомни, се намери в реката.
Някакви жени, които бяха малко по-нагоре, изпискаха. Малките злодеи го удариха на бяг. При бягството си обаче те налетяха на един изпотен черен човек, който бързаше нагоре срещу течението на реката. Човекът веднага разпери ръчищата си и сграбчи един от тях. Другите двама му се изплъзнаха. Този, когото беше сграбчил, пискаше като безстопанствено куче.
— В реката… — извикаха жените. — Хвърли го в реката, та да се научи! Какво го държиш още, бе, циганино?
Мельос излезе от водата. Тогава видя Дакридзикос да се гърчи под една черна ръка. И черната ръка — Мельос се смая — беше на приятеля му, на Битрос…