Но беше вече късно — сестрата не беше там. Като чу последните му думи, тя избяга в кухнята, удари се с две ръце силно, жестоко върху сърцето си и отчаяно се мъчеше да го накара да млъкне.
Два часа по-късно Скамвурас се изправи с тежка въздишка. Тайната беше разгадана. Суфльор в онова отчаяно писмо на девойката беше самият Достоевски. Сравни го още веднъж. Прибави две думи, които тя беше пропуснала. После взе мастилото, зачеркна името на жестоката Велико и написа ясно името на ограбения писател: Феодор Достоевски. След това запечата отново писмото и на обед, когато учениците си отиваха, й го подаде просто, студено. Обаче като слизаше да си върви, той зърна на края на коридора Велико да разговаря тайно с учителката по физическо възпитание. Това беше като гръм от ясно небе за него. И оттогава беше като замаян.
— Уважението впрочем към човека…
— Да…
Господин Скамвурас беше все тъй навъсен.
— Това исках да кажа. Че то не е някаква плячка. Уважението към човека, comprenez-vous37?… Не е, не, не е плячка на всеки случаен… Да не говорим, разбира се, за колегиалния такт…
— А!… — рече смутено господин Скамвурас. — Извинете ме, че ви прекъсвам. Завчера трябваше да обядваме заедно, но съвсем изумих. Нещо постоянно ме тормозеше тогава, нещо, което, разбира се, няма абсолютно никаква връзка с вас. Една душевна криза, която нямаше никакъв училищен характер… Но както виждате, звънецът удари, а имам старогръцки в първи клас.
— Да, но нещо казвахте… Какво казвахте?
Скамвурас се хвана за слепите очи.
— О, къде мога да си спомня вече… Във всеки случай, ако желаете, елате да ядем заедно.
— Благодаря. Да, ще дойда. Жалко, че не можахте да си спомните това, което искахте да ми кажете.
— Жалко… Но мисля, че беше това: елате да ядем заедно.
Господин Алберт влезе в класа си като завоевател. И децата пред този решителен мъж онемяха.
Глава десета
Във всеки случай това беше почнало съвсем непринудено. Седенките бяха тихи и потайни. Те почваха с малко леблебии и ракия и завършваха с кафе или сушени смокини. Сестрата присъствуваше на разговорите им с плетката си. Темите, върху които те говореха, бяха малко, но разговорите протичаха приятно. И тримата чувствуваха да се създава една чудесна задушевност помежду им. Разказваха си това и онова с тих тон, сигурни един в друг, сякаш се бяха сродили чрез една и съща утроба. В началото разговорът вървеше мудно, езикът им се връзваше от свенливост.
Но по-късно полека-лека той все повече и повече се развързваше. Сестрата беше като домашна стенна картина. Тя шъташе из къщи мълчаливо, отдавайки се изцяло на това, което вършеше. Приличаше на някаква чудотворна икона с изпит образ, която ежедневно вършеше по някое и друго чудо. С три гроша гърнето й вреше. За какво по-напред можеше да стигне заплатата? Щом паднеше в ръцете на брата, тя поемаше петнадесет различни посоки. Те живееха само с миризмата на заплатата. А трябваше и чеиз… Но напоследък това перо стана за нея редовната й месечна отрова… В началото брат й казваше безстрашно с топъл глас:
— А това е за чеиза ти…
Но скоро той откри, че този миг всеки път ставаше все по-неприятен за сестра му. И така, братът почна да отделя парите мълчаливо, без да казва дума. Един ден обаче… сестра му бавно и тъжно — сякаш със собствените си ръце убиваше надеждата си, бутна парите обратно към големия куп на масата. За миг и двамата постояха мълчаливи. Единият издаваше присъдата… а другият я потвърждаваше.
Брат й погледна часовника си — единствено той можеше да го измъкне от това положение… Изправи се. Глухо, с тъжни стъпки, той стигна до вратата и излезе. Сестрата се отправи, без да мисли, към сандъка с чеиза. Отвори го, строполи се върху събираното и почна горчиво да нарежда и да плаче. След това с подпухнали от плач очи заключи отново сандъка и захвърли ключа в канала на умивалника. Така траурно, така мълчаливо и гордо тя извърши погребението на последната си надежда.
Оттук нататък дните се вкамениха. Те протичаха бавно като вечността.
Животът бе едно мрачно чудовище, което беше дошло да изяде мечтите. Щастието й беше скърпено от вехтории. Домът живееше в полутъмнина. Някога беше минало като слънчев лъч едно момче, което се бе опитало да целуне нечия ръка… То си отиде и не се яви вече. А един ден прекрачи прага като предвестник на друга беда и господин Анахоридис. И тримата положиха усилия, помъчиха се да си припомнят, че са хора. И тримата констатираха, че вървят по засенчените места на живота. Можеха обаче да се разберат и да споделят своите страхове. Да можеш да говориш, без да подбираш думите си. Да гледаш право в очите своя събеседник и да му казваш това, което желаеш, а не само онова, „което трябва“… това вече е победа, един вид избавление.