Посетителят им беше едно пребито животно, което някога бе загубило самоувереността си и оттогава бе помислило, че е загубило всичко. Сега беше намерил двама души, които бяха го приели като равен, бяха го погледнали с искрените си очи и бяха му казали „правите ни чест“.
Още след първата вечер, прекарана с тях, той се осмели да ревизира своя живот. Дали не беше сбъркал в живота? След това дойде второ разочарование. И тази вечер…
Той беше облякъл пак тъмния си костюм. Изчетка го добре, но внимателно, за да не го протърка. Обръсна се… А, да, беше отишъл и при зъболекар. Не беше стар, разбира се! Зад себе си, естествено, бе оставил доста години, но и пред себе си имаше още доста живот.
Стигна пред вратата и влезе с безупречен финес в антрето. „О!…“ — каза той, като видя, че са само двамата.
— О!… Госпожице Екатерина. Изглежда, че съм подранил!
Сестрата носеше нещо като огърлица с черна връв. Косата й беше гъста и красиво вчесана.
Господин Анахоридис беше се разтреперил.
— Очаквахме ви още по-рано… — каза му тя и той се успокои.
След това изтри усърдно, с педантичност, краката си. Той направи това, сякаш се мъчеше да стъпче смущението си.
— Заповядайте.
Той я гледаше как върви пред него. Тялото й издаваше скрита жизненост. Нещо едновременно и топло, и интимно. Първоначално не беше посмял да се надява. А сега се отчая напълно. Седнаха. Тежък момент. И двамата бяха толкова стеснителни, че времето дори не можа да им помогне да завържат разговор. Господин Анахоридис беше толкова погълнат от това посещение, че не забеляза дори какво беше времето навън. А що се отнася до дома… в този дом нямаше никакви атмосферни промени. Какво нещастие, че нямаха котка… Тя щеше да влезе сега в салона, Екатерина щеше да се опита да я изгони… Така щеше да се намери някаква тема за разговор. Може би котката щеше да направи и някоя пакост. Отде да знаеш! Може би пък щеше и да го одраска и Екатерина щеше да изтича да му донесе йод. По едно време му хрумна да я запита дали говори френски. Да, но ако не знаеше и се засрамеше?… Не. Започна да трие ръцете си, за да ги стопли. И едва тогава си спомни, че навън беше истинска божия благодат.
— „Enfin“38… — изтърва той из устата си и се учуди сам на смелостта си.
Тя се усмихна в знак на съгласие. Той също се усмихна, понеже и тя се бе усмихнала. Оскъдно.
— Дърветата навън… — каза й той… — Дърветата…
Искаше да й каже колко красиво бяха се разцъфтели.
Каква опияняваща мечта беше полето… И за насекомите, които плуваха в чашките на цветчетата. Но не можа.
— Време им е… — рече тя с лека тъга.
— Време им е… — произнесе и той като ехо. — Във Франция всичко е сиво, тъмно… Никъде не е както тук. Там е хубаво през есента. Тогава, когато дърветата ронят листата си… Ходили ли сте?
— Не… Във всеки случай сигурно е така, както разправяте вие.
— Би могло да бъде по-другояче, госпожице. Би могло да бъде по-другояче… ако аз бях… малко по-различен.
Хареса й тъй, както й говореше. Той притежаваше особено, свое произношение. Думите му звучаха някак си чуждестранно. После, хареса й тонът, с който й говореше, стеснението му.
— След войната… всичко е динамично… — продължи Анахоридис, уплашен от мигновеното си мълчание. — Във всеки случай Франция е една незабравима страна.
— Ще отидете ли пак?… — запита го тя вежливо.
— Нищо друго не желая повече от това, но и нищо друго няма по-несигурно от това. Често пъти се отричаме от това, което най-много обичаме. Франция е страна, която може да те плени… опасна е като сирените39. Много желая… Но не, няма да отида. Франция е страна, където хората отиват, за да разстроят живота си. Там всички са загубили живота си, никой не го е намерил отново. Не преувеличавам. Станах нещастен. В пълния смисъл на думата. Загубих собственото си „аз“. Затова и се завърнах в отечеството си, за да го намеря.
— Е… намерихте ли го? — запита го със затаен дъх старата мома.
— Не. Загубих себе си още повече. И съм по-нещастен.
— Защо тогава не отидете отново?
— Страхувам се, че ще стана още по-нещастен. Както виждате, трябва да избирам между две злини. Но не зная кое е по-малкото зло.
Известно време и двамата мълчаха. Най-сетне Алберт наруши мълчанието.
— А вие, госпожице Екатерина… Вие?
— Аз… господин Анахоридис… Аз не съм дори нещастна. Нямам да правя никакъв избор…
— Аз ви считах за щастлива… — усмихна се горчиво той.