През последното междучасие Велико тича към реката с развети коси. Обляга се на една топола и изважда скришом едно писмо, което получи преди две минути, като минаваше — последна — край катедрата на учителя си. Отваря го. Жалко, връща писмото й. Но има нещо отбелязано на края. Наведе се и прочете.
„Десет (10). Отлично.“
Сега се отдръпва от тополата и отива да седне до самия край на брега. Косата й покрива лицето. Дълбоко в дъното се виждат някакви рибки, които си играят. Виждат се и снопчета от нежни водорасли… След това нищо не се вижда. Реката вече не тече. Текат очите на Велико…
Глава единадесета
Този ден Мельос нямаше какво да прави на обед. Бяха ги пуснали рано от училище. Сви тетрадката си и я пъхна в пазвата си. Тази дебела синя тетрадка беше и „чанта“, и книги за него. Един негов съученик, който изкара зимата с домашна платнена риза, му каза, че ако отиде да се „примоли“ в общината, щели да му дадат книги.
— Аз не се моля… — рече Мельос.
— Да, но ще останеш на… поправителен.
— Нека да остана. Няма да отида.
— Ти си горделивец…
— Такъв съм. На колцина са дали книги.
— На никого. Но на мене дадоха.
— Колко дни си просил?
— Два месеца. Но ми дадоха.
— При кравите ще се върна пак, но при онези няма да отида.
— Ясно е. Затова пък ще останеш на поправителен.
— Не можеш дори правилно да произнесеш думата! Нека остана на поправителен.
— Остани, какво съм аз виновен?
Мельос пъхна „книгите“ в пазвата си и се запъти към гарата. Харесваше му да гледа влаковете как сноват неспокойни, как изпускат дим, как се движат напред-назад по линиите, там дето бяха стрелките. Някога беше решил да работи по железниците, но те бяха премазали един негов приятел и той се бе отвратил от тях. Влакът, който пристигаше от Битоля, имаше все още сняг на покрива си. Що за град беше тази Битоля, дето и през април вали сняг? Мельос беше намислил да запита бай Тодос, който много хвалеше града си, да му обясни какво търсеше през това време сняг.
Едно босо момче, което услужваше на пътниците, се покатери на покрива на един вагон и почна да яде сняг. Един железничар го подгони.
— Махай се оттам, бе! — извика му той. — Ще те хване дрисък, проклетнико!
Момчето напълни шепата си със сняг и побягна откъм другата страна на влака към градините.
Влакът избълва още малко огън и тръгна. Сега Мельос нямаше къде да отиде и беше страшно притеснен. Той имаше една грижа, една много голяма грижа.
Бай Анестис, който идваше два, а понякога и три пъти седмично да го види, от десет дни насам беше изчезнал. Какво се бе случило с него? В дома му Мельос не искаше да отиде, ако ще и светът да пропаднеше! Позаинтересува се само да узнае дали не е болен.
Не, не бил болен — казаха му. Виждали са го да излиза от дома си. Какво се е случило тогава? Дали не му е отстинал от сърцето? Но защо? Какво беше му сторил? Той си нямаше другиго на света. Не. Излъгали са го, че не е болен. Бай Анестис сигурно е болен, туй то. Изключено беше да е здрав и да не дойде да го види.
През първите дни той питаше всеки обед хазайката:
— Урана… идвал ли е чичо ми?
Тя го поглеждаше тежко, сякаш го притискаше с очи:
— Не, пак не дойде. Чу ли? Искам да чуеш добре: пак не дойде.
Какво искаше да каже с това? И защо му говореше с такъв тон? Добре, не се е вестявал, не се е вестявал. Чухме това! Мельос напрягаше ума си да отгатне причината, но не успяваше. Дали не са се скарали с Урана. Тя беше такава кавгаджийка, че човек можеше всичко да очаква от нея. Дъщеря, която оставя майка си гладна и се държи с мъжа си като със слуга, всичко може да направи.
А днес, тъкмо беше турил крак на първото стъпало, за да се качи горе, и тя му се обади, без да я запита за нещо.
— Хей!… — извика му тя. — Чичо ти те забрави.
Мельос се замая, сякаш му удариха плесник…
— Не ме интересува… — продължи тя. — Нека те забрави теб, мене да не забрави. Това ме интересува. Мене да не забрави.
Мельос не можа нищо да разбере от това й ново поведение. Изгледа я в очите и се качи в стаичката си. Много скърцаха напоследък стъпалата. Всички до едно пищяха, сякаш във всяко от тях имаше по едно коте, което измяукваше, щом човек го настъпеше.