— Хъм… — каза жената и проби три дупчици. — Ще рече… хъм… — и проби други три дупчици с молива си.
Харесваше думите си толкова много, че ги скъпеше, дъвчеше ги и едва ги отронваше.
— Защо не вземеш да продаваш сладкиши — каза му най-после тя.
Мельос й обясни, че тази стока „не се харчи“. Беднотията иска да яде сутрин рано нещо, което да й хване място.
— Хъм… да й хване място… хъм… Ами… бил ли си друг път геврекчия?…
Тя проби седем дупчици поред.
— Не.
— Хъм… не…
Сега фурнаджийката се зае да пробие с молива една голяма дупка и накара и самия Мельос да следи усилията й.
— Не става… — отговори му тя. — Хъм… Имаш ли кошница?
— Имам.
— Мм… Не става… Мини сутринта…
— Утре ли?
— Мм… утре…
Дъската на тезгяха стана като решето.
— С кошницата ли?
— Мм… с кошницата.
Мельос беше така щастлив, че му се дощя да грабне молива, с който тя правеше дупчиците, и да го глътне.
Едва беше направил две крачки навън, и момиченцето го повика.
— Какво има, малката? — запита го Мельос.
— Казвам се Келасия… — рече момиченцето.
— Наистина ли? Тъкмо това исках да зная.
— Тебе какво те казват?
— Мене ли?… Мене ме казват Пататия44…
Момиченцето примря от смях. То беше цялото като някакво звънченце, което се смееше.
Глава дванадесета
Слабите крака на Мельос крепяха едно дребно телце и една голяма кошница. Тялото беше му дал бог, кошницата — бай Тодос. Така го научи старецът да каже на фурнаджийката, за да й внуши респект. Керасица го посрещна рано-рано пред вратата, плезейки езичето си.
— Ти си лъжец… — каза му тя — лъжец… лъжец… Не се казваш „Пататия“, ти се казваш „Мели“. Аз зная вече.
Госпожа Евморфия Дака-Калиспери преброи с благоговение гевреците си, както калугер броеницата си.
— Няма да позволяваш на мющериите да ги мачкат. Ръцете им ще пречупиш! Така са свикнали те — само да мачкат, да мачкат…
Наброи му седемдесет парчета и после поиска да си ги отбележи. Това беше цяла трагедия. Написа една седморка като плашило. А след това една нула, прилична на змийче, което се извива да види кой закача опашката му. Но тя беше много доволна от краснописа си.
Изпроводи го чак до вратата и изпъди Керасица, за да мине Мельос. А Керасица така много искаше да погледа новия си приятел!
— Слушай… — каза му фурнаджийката. — Отваряй си очите на четири — гледай ръцете им, че онези са свикнали да посягат. И викай „парят, парят“. Баяти гевреци не взимат дори и за кучетата си. Хайде сега да видим какви печалби ще донесеш. Приятна работа.
Мельос пое по калдъръмите, като настояваше, че гевреците „парят“. И успяваше да продаде тук-таме по някой геврек. Все пак продажбата беше слаба. На един малък площад един салепаджия, който също викаше „пари“, го покани да отиде при него.
— Я ела тук — каза му той. — Защо открадна думата ми? Дай ми един препечен геврек, а пък аз ще ти дам един салеп. Трампа да направим. Може ли?
— Не… — отговори Мельос.
— Я виж ти! А защо? Стока ми даваш, стока ти давам. Какво губиш?
— Печалбата си.
Салепаджията измери с поглед малкия си колега.
— Бедняче си — каза му той. — Нали? Разбрах го. Хайде продай ми тогава едно геврече и вземи парите си. Взе ли ги? Всичко е наред, нали? А сега изпий един салеп. Аз те черпя. Хайде де! Не се надувай такъв. Нали уж сме еснаф? Тъй ли е?
Мельос взе чашата със салеп след дълги молби и почна да пие, като не изпускаше из очи кошницата си.
— Наздраве… — каза му салепаджията. — Накъде си се запътил? Ела тук. Седни до мене, златна работа ще направиш. Всеки, който спре да пие салеп, ще си каже, че добре ще бъде да топне в него и едно геврече. Ха! Ха!… Виждаш ли, че ти намерих колая?
Салепаджията имаше право. Едната стока помагаше на другата. Но той продаде много скоро стоката си, дигна приборите си и тръгна да си върви.
— Утре ела пак… — каза му той. — Сега накъде ще вървиш?
— Към училището.
— Браво. Огън момче си бил ти! Даскалята са много яшни. Хайде, приятна работа.
Окачи самовара на рамото си и си отиде. Носеше бял фес и грамадни обувки с едри кабари. Панталонът му беше много тесен на колената, а широк около бедрата. Джобовете му, обшити с черен гайтан, вместо да са отстрани, бяха отпред. Носеше и един цепнат елек със сини топчести копчета, направени от конци. Беше много доволен от своята носия и каза на Мельос да не го гледа с такива ококорени очи, защото бил преспанец, обаче с голямо семейство, и че изкарва прехраната си в Гърция, и то, е-е-е, от тридесет години насам и че се казва Милован… Милован Мундосалевич и че прави най-хубавото малеби, най-хубавата боза, най-хубавия салеп, най-хубавите курабии и най-хубавия казандип… Мельос преглъщаше с усилие слюнката си. Той се измъчваше непоносимо и не му беше удобно да каже на салепаджията да млъкне.