Мельос чакаше с нетърпение да свърши часът, за да отиде да се сгуши в кавадията на бай Тодос. Или да отиде да прегърне някоя топола край реката. Главата го болеше, а очите му горяха, сякаш бяха хвърлили пипер в тях.
На неговия чин седяха двама малки денди. Още от началото на часа те си зашушукаха нещо помежду си. После това нещо се предаде от чин на чин. И по едно време те се измъкнаха и го оставиха сам. Не искаха да имат никакъв досег с него. Какви връзки можеха да имат те с него. Той беше работник, геврекчия, не беше вече ученик.
Сърцето му тръпнеше от болка. Той се опираше с гърди на чина и му се струваше, че се опира върху бодли. Стори му се дори, че и брадата на попа беше направена от бодли. Поне един приятел… един приятел поне да имаше… поне един приятелски поглед отнякъде… а и часът не се свършваше. Ах, ако бай Тодос знаеше, би ударил час по-скоро звънеца. Щеше да го спаси.
Другите продължаваха спокойно урока си, говореха за „възкресението на Лазар“. Попът им разказа най-подробно всичко с грубоват глас и после запита дали някой има някакъв въпрос.
— Аз!… — чу се един глас откъм края на „персите“.
— Казвай, Ахристидис…
— Господин учителю… — каза Дакридзикос, — беше ли терекия45 Лазар?
— Терекия в какво?
— Терекия в пушенето… Защото баща ми е терекия и казва, че без хляб, без вода, без въздух можел да издържи пет дни, но без цигара не можел да издържи нито час.
— И какво искаш да кажеш с това, о, глупако на глупците?
— Искам да кажа, че ако Лазар е бил терекия, как е издържал четири дни без цигари?
Попът се изправи като черна планина.
— Вън, светотатецо! Юда, предател! Бележка — нула. Поведение — неприлично.
Дакридзикос се изправи разсърден.
— Ще отида да се оплача на директора. От една страна, казвате, дали имаме някакъв въпрос… а после пък…
— Вън! Безсрамнико! Езичник такъв!
Космите му настръхнаха и закриха цялото му лице. Целият беше потъмнял. А очите му светеха като два огъня, които горят в мрака на някой лес. Звънецът удари.
— Вън от Преториума46! Всички!… — извика попът за последен път и счупи с юмрука си една дъска на катедрата.
Глава тринадесета
Мельос не знаеше за кое да скърби повече. Направиха го на парцалче и го захвърлиха там в един ъгъл. Той искаше да знае: защо им пречеше бедността му? И кого обиждаше, като продаваше гевреци. Ти пък стани, ако искаш, тютюнопродавец, какво ме интересува това? Толкова свят хранеше той със своите гевреци. Защо да си харчат парите за топчета? Купи си геврече със сусам, та и господ да те види. Да те види и птичето и да дойде и то при теб. Защо се заяждат, защо се заяждат толкова много с него? Беше вече загубил цялото си настроение за работа. Работеше без желание, със сломено сърце. Дори и Морфия усети това и един ден му каза:
— Без настроение я караш… — рече му тя. — Изпари се меракът ти. Тежи ли ти? Остави гевреците и почни със сладкишите. Нали ти казах и друг път.
Госпожа Морфия Дака-Калиспери, откакто узна, че Мельос е ученик в гимназията, се залови да му покаже своето образование.
— Ако не ми изневерява грешката ми… — каза му тя, — сладкишите предоставят по-големи печалби и освен другото не стават и баяти дори. Или нима допускам грешка?
— Сладкиши ядат децата от първоначалното училище — каза Мельос. — А това е гимназия.
Госпожа Евморфия започна да прави дупки с молива по тезгяха.
— Паметта ми не го запомни — каза му тя. — Виждаш ли, понякога съм забраванка и паметта ми забравя малко.
Керасица се мотаеше в краката му и дърпаше сакото му. Искаше да му каже нещо. Искаше да го накара да си затвори очите.
— Добре… — каза й той, — ето, затварям ги. Вече съм ги затворил. Сега какво искаш?
Чу се детски смях.
— Намери ме къде съм!… Мели, Мели! Хайде, намери ме къде съм се скрила…
Мельос отвори очите си. Детето беше се похлупило с кошницата му. Тя го беше закрила едва до половина.
— Къде ли се е скрило това немирниче Керасица? — каза уж учуден Мельос.
Смях избухна зад кошницата, която беше закрила момиченцето едва до половина. От кръста надолу то беше съвсем открито — виждаше се червената му рокличка с дипли и нашарените му с въглени от фурната крачета… Тя пишеше по краката си с въглени като с молив буквата „а“.
— Брей!… — каза майка й. — Такова криене не съм виждала друг път! Бре! Бре! Бре!…
Тогава Керасица подаде нослето си и го погледна хитро.
— Като вземеш сладкиши… — каза тя на приятеля си — ще ми ги дадеш всичките на мене. Нали? Ще ми ги дадеш всичките… всичките… всичките… Нали? Нито един няма да дадеш на Фотика… нали?
46
Преториум (лат.) — у древните римляни — палатката на най-висшия военачалник във военен лагер. Също така — гражданско съдилище. Б.р.