— Не зна… я… го… спо… ди… не — рече Мельос, треперейки непрекъснато.
— Но знаеш да ядеш неузрели плодове. От тях си пострадал! А сега?… Какво искаш да те правя? Тук е училище, не е болница.
Едно добре облечено момче от първия чин вдигна ръка.
— Господин учителю… — каза то — ще зарази и нас.
— Правилно! — отговори Карлафтис, който търсеше съюзници. — Какво да го правя тогава?
— Да го изпъдиш, господин учителю.
Карлафтис погали доволен цирея си.
— Радвам се, че сами проявявате грижа за здравето си… — рече той. — И тъй, Кадрас…
— Недейте, господин учителю! — изписка момчето. — Не ме пъдете от училището. Извинете ме, че съм болен… Ще се постарая да оздравея. Оставете ме и тази година… После няма да дойда вече. Два месеца остават само…
И трепереше!… Трепереше… Трепереше…
Там горе при „персите“ се чу шушукане. След това едно грозничко момче се изправи по заповед на „царя“ и вдигна ръка.
— Господин учителю… — каза то.
— Какво има, Куркулос?
— Ние не се заразяваме.
— Какво значи това? Какво ще рече „не се заразяваме“?
— Ето… то значи, че ние… Кадрас…
— Я говори по-ясно.
— Да дойде при нас.
— Какво „да дойде при нас“?
— Кадрас, господин учителю, да дойде при нас, защото ние, господин учителю… ние не се заразяваме от болести… Това е, господин учителю.
Карлафтис стъпи на пръсти, за да огледа по-добре тъмното „царство на персите“. Действително той видя някаква чудновати мутри… но в очите на всички се четеше единодушие и решителност.
— Но какво ще каже дълголетният цар на „персите“? Казвай, Дакридзикос.
— Ние не се заразяваме… — отговори рязко „главатарят“.
Карумбалос се изчерви.
— Великодушие на глупаци… — рече той. — Тези прояви не ми харесват… Чувате ли? Никак не ми харесват. Разбойниците нямат чувства. Ако някой ученик не може да бъде приет по някакви причини, настояването на шепа глупаци не би могло да промени последиците.
— Да се махне, господин учителю!… — изпискаха в този миг всички от първите чинове.
— Не!… — изреваха „персите“.
Карумбалос тресна линията и я счупи.
— Млък всички! Всички, казах!
Сред тази врява Дакридзикос се наведе и прошепна нещо на ухото на Хамоляс. Телохранителят веднага се изправи и се приближи превит до катедрата.
— Господин учителю… — каза той и запристъпя от крак на крак.
— Какво има, Хамоляс?
— Господин учителю… искам да отида да уринирам… урината ми… по малка…
— Сядай веднага на мястото си!
— Господин учителю… Не мога да се стискам повече… урината ми… иска да я изпикая.
— Махай се, върви!… И веднага се връщай.
Хамоляс не беше успял да направи и десет крачки в коридора, и звънецът удари. Но в класа олелията продължаваше. Мельос, без да дочака резултата от спора, взе тетрадката си и излезе. На площадката пред стълбището той видя Хамоляс да разправя нещо на Скамвурас и изведнъж този дребен човек се извиси и стана гигант. Той се запъти с огромни крачки към класната стая. В коридора срещна и замъкна със себе си и Мельос. Отвори вратата, без да почука, и се втурна вътре като отприщена вода.
— Това е невъзможно! — извика той пребледнял… — Не е възможно да е възможно!
— Кое, колега?
— Това е нечувано! Вие сте се отнесли безмилостно към едно болно дете!
Карлафтис се нахвърли на него с най-ужасен глас:
— Нима бихте желали да видите заразен от малария целия клас?
— Това не е вярно. Маларията не е заразителна.
— А вие с какво право сте дошли да ми правите забележки? Каква е ролята ви в дадения случай? Да не би да сте повишен в длъжност директор и ние да не сме узнали още това?
— Говоря ви с правото на един обикновен човек, който не е загубил окончателно това си качество…
— И какво искате да кажете, господин… Песпес?
Скамвурас се вкамени, сякаш гръм падна върху него. Обърна се пребледнял към децата:
— Извинете ме… — рече им той. — А що се отнася до нас — продължи, обръщайки се към Карлафтис, — съществува учителска колегия, а по-нагоре — министерството.
— И още по-нагоре?
Отговорът дойде неочакван и силен:
— А по-нагоре — честта, господине!…
И Скамвурас си отиде…
След него излезе и Карлафтис, плюейки с безгранично отвращение в една огромна кърпа.
Смаяните деца останаха сами в класната стая. Най-напред се съвзеха богаташките и станаха да излязат. В този миг Дакридзикос стана и се изпречи на вратата.
— Хей, вие! — каза им той с най-груб глас. — Хей, вие!…
Всички спряха. Дакридзикос застана с един скок до катедрата. Никога не го бяха виждали толкова грозен.