— Слушайте тук, бе! Който от вас каже друг път „Песпес“, ще му счупя зъбите!… Нали? Разбрано ли е?… А сега марш!
Глава четиринадесета
Начело на класа вървеше Хамоляс, който притежаваше и най-звънливия глас. Той беше натоварен като конче. Учителката по телесно възпитание държеше за езичето един звънец, обърнат наопаки, и вървеше със стройни стъпки като Аура47.
Попът върви разкрачен, сякаш прескача гробове. Хубав, блестящ като свила ден. Всички бяха сключили примирие.
Господин Скамвурас носеше бял баясон48 и се беше нагласил пак с пеперудката си. Аглаица му каза, че му „отива чудесно“ и погледна накриво учителя по математика, който беше готов да се изсмее.
Директорът вървеше напред. Беше облечен като за черква. През воднистосините си очи той виждаше света малък и грозен. Учителката по пеене тичаше възбудено насам-натам, за да поддържа такта. Под мишница държеше мандолината си. Какъв незабравим ден!…
Дакридзикос беше откраднал от дома си един черен чадър. Никой не знаеше за какво го беше взел. После разбраха. Той натъпка чадъра с хляб и други неща за ядене, върза го с канап и го метна през рамо.
— Защо не си взел някоя торбичка? — го запитаха.
— Ще видите. Искам да скачам от дърветата. Като разтвориш чадъра и скочиш отгоре, слизаш като самолетче.
Учителят по математика беше плувнал целият в пот. Пуфтеше, бършеше постоянно с кърпата си врата и пръхтеше като изпотен кон.
Мельос повървя с тях известно време, но после се отказа и се върна обратно. Никой не го удостои дори с поглед. Беше жълт като восък. А освен това нямаше и какво да яде. Беше пъхнал в джоба си пет баяти гевреци… Но какво щеше да яде утре? Когато минаваха край някакъв плет, той се скри зад едни къпинаци и изчака да се отдалечат всички. След това се върна в града. От полето се издигаха леки изпарения и всичко беше красиво. Нивята се пъстрееха, сякаш по тях бяха накацали разноцветни птици.
Градът беше останал вече далеч назад. Тук човек придобиваше смелост, която иначе не му достигаше.
По едно време учителката по телесно възпитание, без да си даде вид, че отива нарочно при него, но пък и без да покаже, че го отбягва, се намери до Скамвурас. Всички се бяха пръснали из една голяма ливада.
— Наистина… колега — каза му тя, — аз ви дължа една благодарност, която ето вече толкова време не можах да ви изкажа.
Скамвурас се поспря и я погледна право в очите. Той не беше вече оня впаничен човек. Нещо беше го преобразило неочаквано. Разбира се, не много. Но ето че това нещо бе успяло да прогони безкрайната му нерешителност и да я замести със самообладание.
— Повярвайте ми… повярвайте ми… — отвърна й той. — Никой никога за нищо не ми е бил длъжен, госпожице… а най-малко вие.
— Моля, не! — каза му тя малко засегната. — Тогава изглежда, че животът на уважаемия колега е пълен с рицарски постъпки… щом не помни една, която той направи за някаква незначителна гимнастичка.
Какво искаше сега от него тази надменна самка? Тя беше жизнерадостна, стъпваше като някакъв розовобузест офицер. Презираше затворените в себе си хора… Беше гореща поклонница на природата. Какво искаше от него? Какво друго?… Беше загубила своя шут и сега скучаеше. По пътя през цялото време беше играла на топка с ученичките си. А сега беше им оставила топката и беше дошла да си поиграе с него на „смешник“. Тогава той взе едно ужасно решение — да разкрие всичките си карти и да я направи на пух и прах.
— Бих желал да ви запитам нещо, госпожице… — започна той.
— Ъ?
— Харесват ли ви искрените хора? Много искрените хора?
— Извънредно много.
— Тогава ето един удобен случай да ви кажа някои мои мисли… сега, когато при нас няма безочливи свидетели.
— И вие ли, колега, ще ми направите declaration49?
Тя го погледна право в очите и неочаквано забеляза, че тези очи я гледаха с жесток упрек.
— Аз казах „мисли“, госпожице, а не чувства.
— Жалко. Но въпреки това продължете.
— Жалко… Вие губите един глупак, който би ви забавлявал през време на излета. Но както и да е. Значи исках да ви кажа някои мои мисли. И ето кои.
— Извинете… Ако възнамерявате да ме нараните, оставете за друг път.