Мельос се поколеба.
— Никъде… — каза той най-сетне.
— Тогава… кой се грижи за теб?
— Аз.
— А кой те научи да четеш?
— Аз…
Внезапно пеперудката мръдна странно нагоре-надолу по гърлото му. Учителят отиде на катедрата и отвори една книга. Измъкна един лист, написа двадесетина реда и му го подаде.
— Това са „въпросите“ — каза му той. — Препиши ги на чисто един по един на листа си и отдолу отговори. Работи спокойно.
След това се изкачи на катедрата, отвори една книга и се зачете в нея.
За Мельос тези въпроси бяха играчка. Залови се и веднага ги преписа. После написа и отговорите, сгъна листа и почна да гледа учителя.
— Какво има? — запита той, като се сепна по едно време. — Защо не пишеш?
— Написах ги.
— Прекрасно. Напиши тогава отговорите.
— Написах ги.
— Как?!
Учителят с един скок се намери долу.
— Невъзможно! Не може да бъде! Я дай да видя!
Взе листа, прегледа набързо написаното, тупна се един-два пъти по устата и постави листа на катедрата.
— Поздравявам те… — рече той сериозно и някак си мрачно. — Страхувам се обаче да не би да си назубрил уроците за шести клас. Харесвам силната памет въобще, но никога не поощрявам механичното зубрене. Учил ли си правопис?
— Не.
— Но въпреки това грешките ти са малко. Сега нека минем към устния…
Половин час по-късно в класната стая влезе директорът.
— Господин директоре… — рече учителят стеснително. — Приключихме.
— Как изкара? — запита той рязко и измери с недоверчив поглед момчето.
— Добре… Мога да кажа… общо взето, много добре.
— М-м… Я да видя… — и взе листа, за да провери. — Мм… — отново измънка той. — Да… А устният?
— Също… мога да кажа…
— Добре. Оттук ли си, момче? Защо се явяваш със закъснение?
— Господине… — рече Мельос и преглътна. — Не… не… знаех. Дойдох от село.
— Няма значение! Трябваше да знаеш. Повтарял ли си някой клас? Защо не отговаряш?
— Н… не…
— Защо се запъваш? Посещавал ли си редовно и шестте класа?
— Не… не съм…
— Какво „не“?
— Не съм посещавал никакво училище.
— Никое ли? Как? Господин Скамвурас!… Какво откривам тук?
Горкият господин Скамвурас… би предпочел самият той да бъде на мястото на момчето. Пеперудката му помръдна нагоре-надолу и се затегна около врата му до задушаване. Учителят стоеше облегнат на катедрата и поглеждаше ту директора, ту момчето.
— Не можех да допусна подобно нещо, господин директоре. Наистина трябва да се признае, че това е нещо удивително.
— Какво „удивително“ има тук, господин Скамвурас? Касае се за едно нечувано мошеничество! Да се отбележи името на учителя.
После се обърна към момчето:
— Как посмя ти, младежо, да измамиш цяла една гимназия? А?… Мълчиш, е? Мълчанието на… виновника! Престани веднага да плачеш!
Внезапно момчето вдигна високо глава и двамата учители се намериха пред едно разярено тигърче.
— Не… не плача! Защо да плача? Не съм виновен. Нито пък съм излъгал. Защо не ми признавате знанията, господин директоре? Това ми показаха — това научих. Защо не ми ги признавате сега? Нима училищните знания са по-други? Нямах пари да посещавам училище и съм се учил на полето. Нима това е лошо? Сега вие ми казвате, че моите знания не важат…
— Млък!!
Директорът беше посинял от яд.
— Ще си вървя… — рече момчето. — И който ме попита, ще казвам, че бях събрал малко пари да уча в гимназия, но ме изпъдиха, понеже това, което знаех, го бях учил на полето и затуй не важало.
— Я виж ти наглост! Я виж ти нечувана дързост! Питам те за името на учителя, за да отнеса въпроса до министерството. На тоя въпрос искам да ми отговориш.
— Вероятно… — учителят направи опит да се намеси. — Вероятно е забравил името на учителя. Нали, момче?
— Не — отговори Мельос. — Помня го!
— А защо тогава не го кажеш?
И директорът протегна ръка да му дръпне ухото.
— Не съм Юда! — извика Мельос и си плю на петите.
Директорът се спусна като вълк след него.
— Ела тук!… Ти! Тук Хей… Ти!…
Мельос вече се спускаше по стълбището.
— Надзирателю!… Хей!… Хвани го!…
Мельос летеше по стъпалата. Вратата е пред него. Но нещо я затули. Една синя кавадия.
— Я ела тук, бръмбарче! Ти ли беше тихият?
— Дръжте го! — крещи отгоре директорът.
— Пусни ме… — моли се с насълзени очи момчето. — Бай Тодос, ти поне си добричък… пусни ме.
— Бих те освободил, пилето ми, но после и мен биха ме освободили от служба… а после какво ще яде бабичката ми? Ту-у-ук! Не ритай, защото ще ти сложа юзда!…
— Дядо, пусни ме, иначе ще те ухапя.
— Мирно-о-о!
— За последен път ти казвам… Пусни ме.