— Цяло ергенче… — изтръгна му се сякаш из сърцето. — Ах, Анестис, Анестис… защо избърза така скоро да си отидеш.
Мельос се запъти направо към бежанския квартал.
Бабичката беше само с едно око. Тя беше една изстрадала жена. Но беше най-симпатичната жена, която въобще Мельос бе срещал в живота си. Показа му стаичката, като гледаше в друга посока. Горкото й око не само че беше мъничко, но и кривогледо.
— Ето леглото. Ето и умивалника. Ето и кърпата за лице…
Едно казваше, пък друго посочваше.
— Да, но… със себе си водя и едно куче. Къде ще го държим?
— Ммм — рече бабичката. — Имам една кошница.
— И при какъв наем?
— Няма да се караме. Няколко петачета. Старите ядат по-малко. Нито дрехи, нито обувки хабят. Зъби, за да дъвча, нямам. Сто драхми на месец. Можеш ли? Ако не можеш, не значи, че не може да ги понамалим.
— А как! Мога… — рече Мельос.
Пазарлъкът се сключи.
Мельос се отправи за колибата на Битрос. Той вървеше нагоре и реката го приветствуваше „Здрасти… здрасти…“ Скимтенето на Бальос този път не се чуваше. Мельос се поразтревожи. Ключът беше под камъка. Взе го и пипнешком потърси ключалката. През пролуката се чуваше провлаченото, но плахо скимтене на приятеля му, което се долавяше и през вратата. Отвори. Бальос не подскочи. Сложи само глава пред него — ето тъй, като детенце — и млъкна. Месецът светеше мътно. В един ъгъл беше разстлан талаш. А в огнището имаше огън. Онзи работник беше се погрижил за всичко.
Мельос легна върху талаша. Но не можа да мигне. Споменът за Битрос го преследваше мъчително. Спомни си за циганчетата с голите коремчета, за приятеля си, който тихо плачеше край огнището.
— Битрос… Битрос…
Навън петлите започнаха да пеят…
Глава пета
Значи нямаше грешка. Това беше трети клас. Трети клас… Представи си! Трети клас… А казваха, че край — свършено е с приказките. Че каквото е имало да става, е станало през годините, когато дедите ни са били още хлапета. Много благодаря!
Всеки дядо изкарва другия лъжец и се успокоява. Тук беше станало чудо. И то чудо голямо и невероятно. Говедата останаха на ливадите. А тук не е пасбище, а училище. Шумът, който се чува, не е шум от стадото. Нито бученето на дола. Нито шумоленето на гората, което южните ветрове разнасят навред из нея. Тук е училище, училище. Стара мечта с чинове, с карти и черни дъски. Ето… тази топола, която се гали о прозореца, се напоява от реката край училището. Трети клас се намира точно над тази река и срещу слънцето. И реката пее по един много своеобразен начин. И този порой от поздрави в двора не пада от небето, а се излива от устата на децата и не може да се сравни с нищо. Това е приказката… Приказката, която самотата му разказваше навън по ливадите, която и щурците му разказваха през нощите — че има една сграда, едно огромно училище, където отиваш и си купуваш други очи, други уши и друг ум.
Децата в двора се надпреварват в приказки. А за какво ли нямат да говорят!… Всички в продължение на три месеца се правеха на големи. Скитаха се гологлави, където си искаха, без ширити и кукумявки на фуражките си. Езиците им мелят безспирно, сякаш се състезават по бързина. Звънецът удари. Първи влязоха в клас „персите“… Две години са го чакали. Те влязоха в строй като патрул от побойници. Ругаят обувките си, които ги стягат — нетърпима мода — да ти затварят краката! Дакридзикос е като разярен зъл дух. Той е пораснал. Хамоляс също, а и цялата компания. Те гледат наоколо си злобно. Не защото са останали да повтарят класа — напротив, а защото не са ги изпъдили. Те пак заеха последните редици. Още от първия миг обмислиха как и какво трябваше да направят, за да си осигурят неминуемо изключване от училището.
Дакридзикос пъхна носа си чак в ушите им и почна да развива своя план, но Хамоляс веднага го прекъсна. Дакридзикос се разсърди. Не беше свикнал да го прекъсват.
— Какво има, бе?
— Не виждаш ли? — каза му Хамоляс. — Ето Кадрас!
Главатарят се намуси.
— Не… Нищо не виждам — каза той с разстроен глас… — Не… Нищо не виждам.
Хамоляс обаче скочи и дори направи знак на Кадрас да дойде при тях.
— Не, нищо не виждам… — продължи кисело главатарят. — А бе, той е за първите чинове.
Хамоляс поогледа „облеклото“ му и се съгласи с него.
— Добре — каза му той. — Имаш право.
Мельос дочу разговора им и се поспря. Поколеба се за миг и после седна с един чин по-напред. Зад себе си долови тежкото дишане на Дакридзикос.
— Добре — каза Хамоляс, — щом като не желае при нас… Какво да го правим, нека не идва!