— Че какво е?
— Пътека, за да се разхождат въшките!…
Мельос изведнъж почувствува, че би бил много нещастен, ако не го удари, но ако пък го удари, би станал още по-нещастен. Овладя се.
— А бе… Торис… — извърна се Мельос и само това му каза. Беше много тъжен…
Дакридзикос погледна настрани.
— Хамоляс… — обърна се Мельос към приятеля на главатаря, — я ми кажи ти какво съм му сторил?
Хамоляс влезе в борба със себе си. Най-после надви „персът“.
— Не знам… — отговори му той. — Питай самия него. Защо не питаш лично него? Отговори му бе, Торис… Не чуваш ли, че те пита? Какво ти е сторил?
Дакридзикос се изплю.
— Какво ми е сторил ли? Не виждаш ли, бе, че се прави на… на… Хай по дяволите! Не знам… Млък!
Мельос го погледна братски. Ех, и ти, Торис… Торис… Защо му се сърдиш? Знаеш ли ти колко му струва това сако? И знаеш ли какво бие под това сако? Знаеш ли какво тичане е било подир говедата и колко безсънни нощи и мръзнене му струва… и с каква безмълвна трагедия е заплатил, за да вкуси днес тази радост. Радостта, която е толкова леснопостижима за всички: да може да подпира лакти върху тази дъска, да гледа тази проядена и разкривена дъска? Да слуша цвиленето на Карумбалос и безсолната мъдрост на попа?… Ах, Торис… само да знаеше… Но Мельос не успя да продължи своите размишления. Откъм коридора се чу едно продължително „с-с-с-с…“ и всички се завтекоха към своите места. В класа влезе Скамвурас. Той беше се променил… беше станал много по-различен отпреди. Носеше, разбира се, още своята пеперудка… морскосиня с бели точици… Беше облечен в нов с маслинен цвят костюм… но очите му гледаха по-смело, ръцете си държеше по-свободно, по-естествено. Той отвори дневника върху катедрата и започна да чете имената на учениците.
— Аларихос Евангелос.
— Тук!
— Актипис Йоаким.
— Тук!
— Вурахмани Кальопи.
— Тук!
Сърцето на Мельос биеше до пръсване. Внезапно очите на учителя се присвиха. Гласът му прозвуча развълнувано.
— Кадрас… — рече той разтреперан и потърси с поглед да открие своя любим ученик.
— Тук… — чу се гласът на Мельос изпод сресаната му на път коса.
Бледен, учителят затърси от мястото си да го открие сред главите на момчетата. Беше се надигнал… После застана неподвижно и се постара да успокои гласа си.
— Много се радвам, Кадрас… момчето ми… — прошепна той и влажна светлинка просия в очите му.
— И аз, господин учителю… — отговори разтреперано щастливият глас на Мельос.
Скамвурас се наведе над катедрата си и се помъчи да намери изпуснатия ред в дневника. Гласът му още не беше се успокоил.
— Марнерис Александрос…
— Тук!
— Ксиполиту Евтерпи.
— Тук!
Списъкът на учениците вървеше гладко. Мельос наблюдаваше пеперудката, която след няколко неспокойни раздвижвания почна да утихва. Но в този момент се случи нещо друго, неочаквано. Един скок в живота, едно връщане в приказния живот и в света на детската фантазия. Списъкът съдържаше едно име, което беше се стопило в годините на миналото… което беше изчезнало завинаги от паметта и езика на Мельос. Едно късче само беше се спасило от пълната забрава… и винаги, когато той четеше някоя страница с нежности, то идваше да кацне като прелитаща птица на брега на сърцето му и отново отлиташе, като загадъчно размахваше криле. Закъде… за колко време? Той не знаеше. Едно име… И това име сега беше в списъка. Изглежда, че то си имаше своя особена мелодичност, затуй всички притаиха дъх да го чуят. Хареса се дори и на учителя и той го произнесе с по-звучен глас.
— Аграмбели Стамири…
— Тук…
Гласът беше по-звучен от името. Коя ли беше от всички тези момичета? Мельос подскочи неочаквано, сякаш го жегнаха с нажежено желязо, и се извърна назад. Едно лице, което две големи очи засенчваха, стоеше там зад него плахо, миловидно, послушно и… — о боже! — гледаше него!… Косенце… Да, тя беше. И само тя трябваше да бъде. Но кои богове се бяха пошегували тъй! Коя сляпа случайност беше нагласила това?
Аграмбели Стамири. Девойчето от приказката. Очите им веднага си казаха:
„Значи тази е?“
„Значи този е?“
Той ли? Той сега знаеше какъв беше. Беше щастлив… щастлив… А девойката, оная бърза и нетърпелива девойка, го бе чакала! Не се беше още… оженила? И самият той се чудеше как е могла да се овладее, след като толкова бързаше. И какъв ангел само беше тя, какъв невиждан ангел! Носеше както всички девойки синя престилка с набори. Една тънка, много тънка верижка на шията си, черен колан и нищо повече… Но и нищо друго не й трябваше. Имаше черна, много черна буйна коса и къдрите й падаха върху рамената. Тя хапеше — както в онзи миг, когато минаваше край него — устните си и ситните капчици изчезваха от челото й… И всичко, което беше на нея, беше фино и изваяно. Просто — краснопис.