Какви имена следваха по-нататък в списъка? Дали не бяха прочетени вече всички? Дали урокът не бе започнал? Мельос не разбра… Нещо говореха. Нещо разправяха. Може би по география. Може би по старогръцки. Може би да не беше още приключено с прочитането на списъка. Или пък учителят бе почнал да чете списъка пак отначало. Но Мельос не помнеше друго име. Не знаеше друг урок. Не виждаше друг образ.
„Значи тази е?“
„Значи този е?“
Аграмбели Стамири…
— Деца, вървете — междучасие…
Глава шеста
„Продължение от предишното…“
Бабата си имаше една приятелка връстница. Тя носеше дрехи от свила и старомодни обуща половинки. Всяка вечер те се събираха и си правеха „седенки“. Имаха скрити в един сандък ракия, смокини и орехи. Чупеха орехи с едно чукче и нареждаха ядките на масата. Ракията миришеше предателски навсякъде, но старицата казваше, че е „лекарство“. Попийваха си сладко-сладко с внимание и любов — не много. Само за да разчистят ръждата и да изгонят от душата сланата. Приятелката й имаше съвсем бели коси и тъжни очи. Защо тъжни… Тя имаше свои причини. Хубавиците не трябва да се раждат на този свят, и ако се случи да се родят, не трябва да стареят. Тя беше хубава. Беше хубава и сега още, дето приказваме. Ръцете й бяха възпълнички, с трапчинки и с гривни, която издаваха приятен звън. Косата й беше прилично, добре вчесана. Годините не си казваше, тя казваше „… е… с… ет“. Пееше с ясен глас любовни песни. Наричаше ги „нови“, защото нямаше намерение да остарее. Това поне можеше да стори.
Старецът й живя с нея петдесет години. На петдесет и първата обаче той откри, че „няма да й дойде умът“, и я напусна. Тогава тя реши да започне отново своя живот. Облече пъстри копринени момински дрехи, направи си прическа по вкус, купи си огледало… беше уверена в себе си. Нека смъртта дойде, когато пожелае, но на старостта тя нямаше да позволи това. Захвърли старостта заедно с тъмните си дрехи. Казваше, че е млада и хубава и действително беше все още много хубава. Очите й бяха още съвсем бистри — макар че бяха тъжни. Бузите й бяха свежи. Песента й ехтеше чисто по момински и изпълваше къщата с младост.
Често пъти вечерта вместо ракия пиеха кафе… и тогава вместо песни си разказваха истории. Тя разправяше безброй подбрани истории, които продължаваха по цели нощи.
— … И тъй, „продължение от предишното“… Оставяме Янко да страда в къщурката на Халки и се връщаме отново при Еванто. Тя се тръшка и ридае… „Или Янко, или смърт“. Господин Аристидакис бей поема към Сен Жорж, среща господин Сгуридеос и… „Докторе, казва му, дойдох да те помоля…“
Кафето на бабичката беше прясно смляно и къщата ухаеше като черква. Когато нямаше да подготвя уроци, Мельос им правеше компания.
Обичаше да ги слуша.
И начинът, по който те пиеха кафето, беше много приятен. И начинът, по който Еразмо пееше „ах, младост… ах, младост…“ си имаше своя тъга. Имаше и една песен („Когато далеч бъдеш“), от която, като я пееше, очите й се наливаха с горещи сълзи. Късно нощем Мельос я придружаваше с един фенер — тя не живееше много далече, само на две крачки. Домът й беше една студена къщичка, където всичко беше остаряло. Всичко там старееше полека-полека, само тя се съпротивяваше.
— Познаваш ли някоя девойка с руса коса, момченце?
— Да… има една в класа ни. „Свети Георги“ я наричат.
— Наричаха ме „Горгона“76… Ах, младост… младост…
На Мельос му ставаше много мъчно, когато я чуваше да въздиша така. И когато му казваше „лека нощ, любезно момченце“, струваше му се, че внезапно изчезваше всякаква светлина и че само фосфорът на очите й оставаше да мъждука в тъмнината.
— Имах си едно детенце… свое дете, едно момиченце. Знаеш ли как изглеждаше? Ето… Представи си слънцето!… И тъй лека нощ, мило момче. Лека нощ.
Мельос не си отиваше веднага, връщаше се отново обратно и се ослушваше. Сега домът се изпълваше с жалби и въздишки. Щом Еразмо оставаше съвсем сама, старостта връхлиташе върху нея и я завладяваше.
Мельос се сприятели неусетно с тази наранена жена. Харесваше му, така както седеше, и я слушаше с отворени уста; и той също й се харесваше, като го слушаше да свири песните й с уста. „Имах си едно момиченце…“ Нищо нямаше, лъжеше. Кира Матула се кълнеше. „Бездетна е, ялова…“, уверяваше го тя. „Самозалъгва се, за да й минава мъката. Но трябваше бог да й даде едно момиченце. Нямаше да пропадне светът я!…“