Една вечер Мельос пак я придружаваше до дома й… Луната грееше, опиянена от сладостта на вечерния час. Тя го запита дали му се е харесала историята, която му разказа тази вечер, дали му се е харесала обаче изключително.
— Да, много. И… от нея ще напиша книга. Заклевам се. И после ще стана писател.
— Тимфристос77 обаче! Гледай Тимфристос, момчето ми, да станеш, нищо друго. „Хубавицата от Пера“78… Тогава живеех там.
— Дали не сте вие това?
— Не знам…
И тази вечер историята й беше много хубава. Тя я разказа с много подробности.
— Не забравяй лунната нощ. Не забравяй опаловите води на Босфора…
— Няма да я забравя.
— Имам една „дубля“… ще ти я дам. И една „махмудия“. Стигат ли ти?
— Казаха ми, че книгите стрували много пари.
Тя се спря и нежно хвана медальона, който висеше на шията й.
— Имам и този „Птоломей“. Ако не ти стигат „махмудиите“… Името й обаче искам да бъде Еразмия.
— Така ще бъде.
Поспря се и сякаш се мъчеше да изтръгне от луната тайните й. Една бегла усмивка засия в очите и. От устата й се отрони бавно-бавно горчива въздишка.
— Какво прави… Свети Георги?
— Добре е, благодаря.
— Храни ли симпатии към теб?
— Не знам. Но защо… За какво ми трябва?
— А!…
— Тя е слаба ученичка.
— А!…
Беше готова да се изсмее, а се изкашля.
— Я ми кажи: ревнува ли по малко? Ревнува ли?
— Защо?… Какво да ревнува?…
— Какво да ревнува ли? Всичко, моето момче! „Ревнувам цветето, което умира на бутониерата ми“. Мечтаеш ли въобще, момченце? Имаш ли тайни? „Ма-ма… малки тайни.“ Обичаш ли и обичан ли си? „Страстно…“ Какво е мнението ви за собственицата? „Тя е привлекателна като пролетта…“ Момченце… я ми кажи… какво желаеш да станеш?
— Поет.
— Поет… Да, но защо? Защо именно?…
— Искам да стана поет.
— Да, но… защо именно? Защо?
Мельос се засрами. Не знаеше какво да каже. Това беше нещо, което знаеше много добре. Обаче да го каже — не беше в състояние.
— Колко ще печелиш?
— Нищо… Не, не знам… Ще печеля… Е, много…
— Много… Я ме погледни… Сама ще открия защо: зная защо пишеш стихотворения. Искаш да ги чете „Свети Георги“… нали? Затова ли? Затова ли пишеш стихотворения?
— Не. Не съм помислил. Не пиша затова.
— Значи не затова?
Минаваха край една ограда и се опряха на нея.
— Ти си особено момче… Боже господи!… Какво особено момче си ти! Знаеш ли какво е любов!
— Не.
Лек ветрец отвея кичур коси в очите й и изведнъж тя се почувствува обхваната от някаква мъка. Сякаш се разби самият й живот.
— Знаеш ли!…
Напразно се измъчваше. Искаше да отвори една далечна врата. Вратата на младостта си, за да погледне какво беше останало. Искаше да открадне малко самозаблуда. Момчето обаче трудно се поддаваше, беше недостъпно.
— Кажи ми… Искаш ли всички да четат стихотворенията ти? Всички? Всички без изключение?
— Да.
— Всички наравно…
— Да.
— И никой повече? Хайде… не крий, момченце. Кажи ми. Сигурно има някой, който, ако не ги прочете, ще се почувствуваш много нещастен, нали? Ще бъдеш нещастен, нали?
— Да…
— А!… И кой е този някой? Не го крий от мен сега. Съжали ме… Хайде… Тя има име… Кажи ми го… Не го крий от мене, защото… какво ще стане с мене после, момчето ми?
— Добре…
Но внезапно Еразмо, развълнувана като дете, се вкопчи в него.
— Ах! Коя е? Коя… Не веднага! Почакай! Недей ми казва! Почакай. Малко да се съвзема. Да се съвзема малко по-напред…
Изминаха се три минути. Тя беше притиснала с ръка сърцето си. Почакай, докато се успокоя. След малко обаче розовият цвят, който обагряше бузите й, изчезна. Обхвана я страх.
— Каза ли ми го? — запита тя развълнувана.
— Не.
— Благодаря… Не, не искам. Не, върви си. Заведи ме в къщи. Не искам да чуя името й. Страх ме е…
— Но то е хубаво… — каза момчето, сякаш казваше това на луната.
— Заведи ме в къщи… Бързо… Бързо… Бързо… Тичешком!
— Аграмбели… — прошепна Мельос, като че ли беше съвсем сам.
Еразмо седна на прага.
Сякаш беше се спасила от удар на сабя, която беше изсвистяла току над самата й глава. Беше премаляла.
— Благодаря… — прошепна тя. — Благодаря ти, момченце. Аграмбели… Не, друго име не приляга за теб. Никое, никое друго име не приляга за теб. Благодаря.
Тя се опря на ръцете си и стана.
— А сега лека нощ. Лека нощ, любезно момченце. Утре… продължението от предишното.
78
„Хубавицата от Пера“ — роман, в който се разказва за нещастна, идилична любов. Пера — квартал в Цариград. Б.пр.