Тя не светна лампата в дома си. Сякаш проби нощта и се пъхна в нея.
Аграмбели… той знаеше. По-хубаво име от това не можеше и да има. И ако щеше да стане поет, и ако нямаше да стане някакъв въобще… само задето името й съществуваше, щеше да има поезия в света. И никаква книга дори да не напишеше, и никакво стихотворение, и нито един стих да не излееше… все пак достатъчно беше името й. Животът си имаше своята поема.
Къщата остана тъмна и той си тръгна, стараейки се да долови стъпките си… Но нищо не чуваше. Но как тъй забрави, че върви върху облаци.
Фенерчето беше изгаснало… и сякаш държеше в ръка едно малко око, което беше ослепяло.
Мельос влезе в къщи, стъпвайки тихо. Бальос го бе подушил още отдалеч и дойде да му каже добър вечер, удряйки го приятелски с опашка.
— Бальос, тя се казва Аграмбели… Знам, че не би повярвал, че на света има момиче с толкова сладко име… И аз също не го вярвах. Но е истина… истина… истина… Аграмбели!
И тъй, лека нощ, момченце. Лека нощ, бленуващо момченце…
Глава седма
„Музиката на водите“. Свободно съчинение. Седнете на някой мост и послушайте музиката на водите. Внимавайте само да не паднете в реката. Господин Скамвурас дава с любов тази тема, с любов, но веднага се огорчава. Тази тема му харесва. Харесва му всяка тема, в която се говори за река. Но идва преподавателската колегия със своя суров глас и разрушава безмилостно поезията в сърцето на един беден учител.
Избери си, казва тя, каквато тема искаш — твое право, но относно езика — внимавай! „Що се отнася до езика“. И ето вратата се отваря и директорът на гимназията влиза. Очите му са толкова сурови, че и малкото син цвят в тях е изчезнал, избелял е съвсем.
— И тъй искам за няколко минути пълна тишина. Една препоръка. Обърнете внимание на езика. Свободни сте относно всичко останало. Но що се отнася до езика, в никакъв случай не може да се търпи какъвто и да е досег с разните варварски идиоми79, които завличат традиционното ни езиково средство в уличната тиня. И тъй налага се педантично отбягване от подобен допир и ревностно придържане към правилата на официалния език, придържане, значи, към официалния държавен език, тоест, катаревуса. Предупреждавам ви, значи, и заплашвам. Нарушителя ще накажем безпощадно! А сега продължете работата си.
Можеш ли ти, учителят, и то, ако си млад учител, който обожава тези „варварски идиоми“, да не се огорчиш… Децата обаче никак не чувствуват мъката на своя преподавател. Чувствуват само, че това съчинение няма да бъде като другите. Че е „свободна тема“, как да го кажем… Могат да развият своята тема, както си искат. Че няма да си блъскат главата, за да си припомнят как учителят разказа съдържанието, с какви думи и какви образи. Пишете, каквото ви харесва. Достатъчно е да изразите това с ваши думи. Само че… нали знаете… варвар… т.е. що се отнася до диалекта, нали знаете? О, разбира се, „знаем“, господин учителю! Ние вече сме образовани хора, а един образован човек трябва да уважава своето образование! Ами че, разбира се, как не, особено сега… разбира се, господин учителю, всичко е ясно.
— Имате на разположение два часа. Надявам се, че са ви достатъчни. Подчертавам, че не се поставя никакво ограничение относно дължината на съчинението. И още нещо — продължаваше да обяснява учителят, но Мельос не го слушаше вече.
Заби брадичка в юмрука си и се заслуша в тополата. (Нима тя говореше?) Той се понесе с ветреца, който повяваше сред листата й. Носеше се… А долу шумеше реката.
„Тече… носейки тъмносините си води надолу, все надолу, дето ги очакват моретата в своите неизследвани глъбини… Понякога водната повърхност се набраздява. Понякога става гладка, но пак тече…“
Мельос смачка листа в шепата си и го направи на топче. Не. Това беше едно мъртво съчинение! Той не можеше повече. И тогава го обхвана някаква дързост. Да каже всичко на майчиния си език. Пречеше ли това? Защо да пречи? С реката го свързваше приятелство. Той беше стар приятел с нея. И тъй ще разкаже всичко на езика, който и двамата знаеха, тъй както някога си приказваха лице с лице. И знаеше, че лицата им си приличаха. Колкото пъти се бе навеждал над водите й, беше виждал, че си приличат с реката като двама братя! Как обаче сега ще се разберат на този плесенясал език? Срам го беше дори. Почна да мечтае. Рекичке… вярна, незабравима моя дружке. Къде отиваш? Помниш ли един Йован? И върбата, от която скачахме и се гмуркахме в твоите води? Нали знаеш? Върбата отиде, Йован я насече на дърва. Това се случи през една дъждовна нощ, когато всички мръзнеха, а едно момче беше болно. Течи… течи… там, по-надолу, при един вир тръстиките са се хванали на хоро. Като минеш край тях, грабни си някоя песен. Някои птички, които обичат музиката, отиват там и вземат уроци по пеене. Чучулиги ли ги казват? Не, не зная. Те са малки като юмручета. Не, не. Те са като камъчета, които, чуруликайки, летят нагоре-надолу из небето. Тези птици много обичат музиката. И са свикнали да пеят много рано сутрин и затова имат на главата си качулки, за да не мръзнат. Някои чичовци потъркват брадичката си и казват: „Не разбирам нищо. Чучулиги ли? Не. Това са качулатки“.