Тече, тече водата; тя е като погребение — никога не се връща назад. Тя е като барабан, който не променя ритъма си. Върви, тече и не знае какво ще срещне по пътя си. Тревички и дива мента, риби, жаби или водни змии… Понякога преминава и през някоя пробита планина и скрито рони сълзи. По-нататък се разсърдва, но по-после пак запява своята незабравима песен… Чуй, рекичке, ти, която носиш вода… ако минеш край някой бостан, напой го, защото се заинатява, като не го напоиш, и не дава дини. Почерпи малко и някои царевици, почерпи ги, горките, защото тъкмо сега са станали млечни. Почерпи и жътваря, чието сърце гори. Спри се и край онези гладки камъни, където девойките перат мъхестите си покривки, и им направи пяна, защото си нямат сапун…
По-нататък е полето. Децата цамбуркат и пускат хартиени корабчета. Те пеят и песнички… нестройно, с неукрепнали още гласчета. По-надолу реката среща едни гробища и плаче. После се гали о корените на един стар явор, който разправя приказки на дребните рожби на цветята.
Музиката на водите — песента на реката — никога не свършва. Само когато стигне до морето, омайната й музика спира, защото няма накъде да отиде, и се удавя в рева на океана. Тук долу реката загубва своята музика. Загубва и своя цвят. Когато се влива в морето, водите й са тъмносини. Кой знае защо… И по-нататък златистосини. Пак кой знае защо.
Тя знае добре, че в началото водите й са сладки, но полека-лека стават солени. По целия си път тя събира всичката пот и всички сълзи. А светът лее много… А още повече лее бедният народец по полето.
Музиката на водите е тъжна. Такава музика е слушало от брега едно момче, което често е говорило с реката.
Мечтата свърши. Мельос премина към друга мечта… Той си спомни за къщата, където живя по-миналата година, за реката, която течеше край нея… после за една тежка нощ, когато умря старицата Севдо… И почна да описва всичко. Това беше темата му. И взе да пише. Перото му летеше като насекомо, което бърза, да не го превари нощта…
По едно време спря. Беше свършил.
Написа четливо, ясно датата и името си и затвори тетрадката. Да. Съчинението беше готово. Мельос се загледа пак в листата на тополата. На върха й един кичур се вееше, сякаш реката го поздравяваше с кърпичка. „Поздрави от приятелката ти“. Тогава внезапно почувствува желание да погледне назад. Аграмбели седеше и го гледаше с очи, пълни с нежност и покорство… Те бяха съвсем зелени. Как не беше забелязал по-рано това? Я виж ти, очите й бяха станали зелени. Те плаваха в листата на тополата!
— Госпожица Стамири защо не пише? — запита учителят.
— Пиша… — рече тя. — И после… — Свърших!
— Всички сме свършили, господин учителю! — обадиха се отвсякъде.
Привършили бяха. Тогава един ученик стана да събере тетрадките. Дебелата тетрадка на Мельос излезе топла от ръцете му. Тя имаше портокалов цвят. Виждаше я от чина си как му прави знак, различавайки се от всички други. Той знаеше, че ще получи двойка. Но беше спокоен. Не можеше другояче. Училището щеше да се дигне на крак — и това знаеше. А учителят му щеше да се поболее и да се натъжи, щеше да стане по-тъжен и от Христа. Всичко беше преценил. Но не можеше да постъпи иначе. Не можеше да говори на друг език на своята приятелка реката. След малко удари звънецът. Учителят взе тетрадките и излезе. Децата, бавейки се, останаха малко по-назад.
— Писах за една река, която влачи магарета и умрели котки — каза Хамоляс. — Ти какво писа, бе, Торис?
— Писах за бабината ми трънкина!
Куркулос поддържаше, че реките са, за да напояват бостаните.
Едно момче от задните чинове казваше, че реките са, за да плува човек в тях, а едно друго — че са, за да пускаш в тях корабчетата си.
— Глупости!… — каза Дакридзикос. — Реките са, за да изпразват бабоците нощните си гърнета.
Той плюна и даде знак на бандата да го последва. Край чина на Мельос литна оная… очилатата, която Мельос познаваше още от по-миналата година.
— Кадрас… — каза му тя — друг не знае да ни каже как се нарича цветът, който е смесица от черно и зелено?
— Тъмносин… — рече Мельос, изчервявайки се.