Очилатата се върна назад.
— Тъмносин… — обясни тя на една друга, която беше зад нея.
— Благодаря… — рече оная.
Мельос се стопи. Другата беше Аграмбели…
Но тя беше толкова смутена, че сякаш косата й трепереше.
— Ех… Кадрас — продължи очилатата, — представям си колко хубаво съчинение си написал… Нали си написал?
Мельос усети, че езикът му пресъхва.
— Двойка ще получа… — рече той.
— Боже! Какъв лъжец! — извика Кальондзи (Кальондзи се казваше тя). Ти? Ти двойка? Тогава какво ли ще стане с нас, дръвниците?
Тя си тръгна, защото отзад бяха почнали да я блъскат да върви напред.
— Отивам долу да се смея! — рече Кальондзи и отмина. След нея вървеше Аграмбели. Тя не го погледна. Само наведе глава още повече, толкова много, че брадичката й докосна верижката.
И това беше достатъчно. Мельос слезе за междучасието, сякаш носеше обувки, пълни с жар, сякаш стъпалата на стълбата бяха гумени… Долу ставаше нещо. Чуваше се голям шум вън и вътре в мазето. Бай Тодос обикаляше като замаяна кокошка, напоена с ракия.
Някакви хлапета пъхаха главите си сред другите и се късаха от смях.
— Проклетници… — викаше старецът. — Какво е това зло, дето ми се стовари сега, на края на живота ми?
Обикаляше нагоре-надолу, пускайки газове — същински мотоциклет. Ругаеше, скубеше се, мъчеше се да се сдържи… но невъзможно. Червото му работеше като картечница. Мельос стана бял като платно от яд.
— Какво са ти направили, дядо? — запита той загрижено стареца.
— Корк, сине… Овъглили корк и ми пуснали в кафето.
Червото му работеше непрекъснато като циганско „духало“. Мельос пообиколи сред децата и сграбчи за яката едно от тях.
— Кой те накара? — запита го той.
— Не беше мой коркът!… — каза Фолос.
— Кой ти го даде? Казвай, че главата ти ще строша о стълба!
Малкият трепереше. Тогава Мельос забеляза едни наконтени момчета да правят знак на Фолос да не ги обажда.
— Разбрах… — каза Мельос.
В този момент отвън се появи сянката на Дакридзикос.
— Торис! Иска да ме бие! — извика малкият и изведнъж се отскубна от ръцете на Мельос и се затече към Дакридзикос.
„Главатарят“ с готовност му даде своето покровителство. После го изтегли със себе си навън. Всички следяха да видят какво ще стане по-нататък. Дакридзикос го заведе настрани и двамата изчезнаха зад една стена. Минутка по-късно се чуха три плесника. Главатарят се появи отново намръщен и се запъти към тополите, отдето след малко се чу да си подсвирква песента „изгоро ле“, която много му харесваше.
Мельос проследи всичко, без да проговори. Познаваше типа на „главатаря“. Той не искаше да му се противопостави. Знаеше, че има работа с едно особено момче, нещо между уличник и ангел. Знаеше, че „главатарят“ е един нетърпим гамен, без милост, без възпитание, без стремеж да стане нещо… Един покварен характер. В глъбините му обаче се виждаше, че беше честолюбиво момче с дива гордост, каквато никой друг не притежаваше!
Мельос усещаше, че в него бликаше чувство на обич към този нехранимайко, към този уличник — това не му подхождаше, не биваше да бъде тъй, но той не можеше да го скрие.
Глава осма
Вечерта Мельос премисли още веднъж дързостта си. Ами ако го изпъдеха от гимназията? Това беше бунт! Кой си ти, младежо, който се осмеляваш да нарушиш по такъв начин наредбите на училището? Господин директорът на гимназията наричаше себе си „пазител“. Който не се съобразяваше с това, трябваше да напусне.
Господин Скамвурас дойде сутринта бледен, сякаш цяла нощ е бил трескав. С кого трябваше да се съгласи? С правилника ли, или със съвестта си? Първият поглед, който той хвърли, беше отправен към „бунтовника“. Погледът му беше объркан… „браво и горко“ казваше едновременно.
— Въобще… — каза той на учениците. — Работата ви беше интересна. Чувствувам се задължен да простя дори и известни вулгарности, господин Дакридзикос. Общо взето, никой не е прахосал времето си. Само че… наскърбен съм поради един случай, собствено не наскърбен… по-скоро съм в недоумение. Предоставям на вас да прецените. От гледна точка на строгия професионален дълг длъжен съм да порицая една постъпка, която, преценена от гледището на ограничените училищни рамки, представлява едно явно отклонение. Тоест, длъжен съм да напомня тук на вас възгледи, които произтичат от наредбите на училището. Съчинението, за което искам да ви говоря… за да съм по-точен, не бе преценено за лошо, но за неприемливо. Знаете, че в училището се спазват известни уставни правила, пред които няма място за никаква снизходителност. Всичко това, естествено, са идеи и понятия, задължителни за всички, дори и за онези, които са на противно мнение — казал бих, дори и за онези, които изпитват чувство на мъка. Не става въпрос за лоша бележка. Училището не дава лоша бележка, просто отказва да даде бележка. Да сме наясно, училището обаче… Но не и аз.