— За какво става въпрос, господин учителю? — обаждат се децата. — Не разбрахме.
Скамвурас ги погледна скръбно… Въздъхна.
— Ще се помъча да се изясня — рече той.
Натисна с пръст върху катедрата, като полагаше големи усилия да подбере думите си. Всички го гледаха с пламнали очи. Внезапно откъм последните чинове се чу шум. Скамвурас запита с поглед. Някакъв дрезгав, неясен глас започна да говори нещо. Скамвурас сложи ръка на ухото си.
— Виновен съм… — каза гласът. — Признавам цялата истина.
— Какво има, Дакридзикос? — запита учуден Скамвурас.
— Не можех иначе, господин учителю. Разказах, каквото видях. Едни баби изляха нощните си гърнета. В какво съм аз виновен? И как трябваше да го кажа? „Една стара жена се появи с нощно гърне в ръка“. Ако не струва, нека не струва. Видях и едно магаре, в тумбака на което бяха забили знаме. Видях и един пиян, който повръщаше в реката и казваше: „На добър час, бобче, на добър час, царевичке… Предайте много поздрави на нужника… И на тебе, винце, приятно пътуване.“ Че какво съм аз виновен, господин учителю?
Скамвурас се учуди.
— Христидис… — каза му с топъл глас той. — Благодаря ти! Аз съм… аз съм… Но не, не става въпрос за тебе, момчето ми. Разбира се, съгласен съм, че всичко, което си казал, не е красиво. Радвам се обаче, просто аз съм трогнат… че го признаваш… Благодаря ти. Обаче не става въпрос за това. Но те моля, продължавай и в бъдеще да си винаги искрен.
— Че какво съм аз виновен?… — обади се сега пък друг един глас.
(Що за ден беше това!)
— И ти ли, Хамоляс?
— Какво съм аз виновен? Щом като отиват и хвърлят умрели кокошки в реката… И дори пикаят… „Уринират по малка нужда!“ Ако други са луди и отиват да ловят в реката обувки, какво съм виновен аз? Един ден видях и един стол в реката — да не би някой да е накарал кафеджията да го постави до самата река? Аз само го докоснах… ето тъй само… с малкия си пръст… Отде да зная, че беше… куц и ще падне във водата? Ето… това е всичко.
Учителят го изслуша мълчаливо.
— Не те упреквам… — каза му той накрая. — Напротив, старая се да ви освободя от вашите угризения. Не, не става въпрос за това, деца. Съчинението, което имам предвид, не съдържа такива крайности. То е една образцова писмена работа, един истински училищен шедьовър. Вината му се състои, ако това може да се сметне за вина, в това, че е написано на идиом, който учителската колегия начело с господин директора отхвърля. За да стана по-ясен — това съчинение е написано на общонародния език… тоест на димотики… тоест на гръцки език.
— Извинете, господин учителю, но тогава става въпрос за мене! — извика Мельос и се изправи.
Очите му, преди да се изправи, бяха се извърнали като светкавица назад и бяха се изпълнили със светлина.
— Да, Кадрас… За тебе става дума, момчето ми. Няма да скрия душевното си вълнение. Но както и да е… Аз лично… въобще… и напук на всичко ще поставя бележка според… съвестта си.
Мельос тръгна, за да си получи тетрадката.
— Не… — рече Скамвурас. — Трябва да изпълня едно лично задължение както спрямо вашия клас, така и спрямо моята съвест. Седни впрочем, момчето ми, на чина си.
Мельос се спря посред пътеката и не знаеше накъде да отиде. Децата го дръпнаха за сакото. Той се обърна и тръгна. Насреща му сред черни коси очите й горяха като два пожара в нощта. Погледна ги… „Не… Няма друг човек, няма друг човек в живота ми…“ — казваха искрите й и го ръсеха като божество, което е слязло от небето.
Учителят избърса с кърпа слепите си очи. После погледна всички с кротка молба.
— Моля ви… — рече той — не дигайте никакъв шум.
После отвори тетрадката, поглади я с длан и почна да чете внимателно и с обич:
„Там далече от пурпурните, извисяващи се до небето планини извира реката, която минава край нашето село. Тя има да измине път, изпълнен с многобройни стъпала, за да се влее долу в нетърпеливото море. Някакви птици хвърчат след нея и после уморени спират. Но тя не спира. Тича и пее, тича и бълбука, тича и напоява. Тя минава край една къща… Къщата е стара и с посивели стени. И край едно дърво. Тя напоява дървото и къщата. Дървото иска водата, но къщата не я иска. Понеже в нея има една болна. Една болна, която привечер иска да умре, а сутринта вика «спасете ме». Казва се Севдо. Картината е такава. Отвън има едно дървено мостче. Един петел отива всеки ден на моста и измерва своя ръст и проверява дали би могъл да падне. От десет дни насам болната псува и ругае смъртта. Тя й се усмихва… «Да я оставим, казва си, тя ще дойде и ще ме моли даже».