Старицата прикова погледа си в тавана… «Ела, ангелче… на тебе казвам, милостиви, вземи ме». Ангелът разтваря крила навън, но не пристъпва вътре. Горката старица… а има и много мъчно име. Тя дойде на света да пие вода, но пи отрова. Вместо дъщеря тя роди един пъкъл, който я измъчи, както воденицата — житното зърно. Кръсти я Урана — жалко за името. Във вътрешната стаичка живее един малък гимназист. Той има малария. Никой не го лекува, нито пък някой се интересува за него. Той заболя повече поради болестта на старицата. Слуша жалбите й и не знае какво да прави. Тя му е най-добрата приятелка. Иска да я спаси, но не знае как.
Урана казва, че най-хубавите лекарства се продават на гробищата. Момчето чува това и му идва да пъхне главня в устата й. То иска да спаси своята приятелка, но как да стори това? Как да направи това, като няма нито счупена пара? То обикаля и продава с кошница гевреци, за да събере малко драхми и да й купи лекарство. Обикаля тъжно из улиците, викайки «взимайте гевреци… пресни гевреци». Гласът му е ридание, децата обаче му се подиграват. Те не разбират какво значи да умира приятелката му. Защо е толкова грозен светът? Прибира се и се затваря в стаичката си, а гласът му продължава да ридае по пътя глухо «вземете едно геврече, защото старицата умира…»
Към обед се чувствува притеснен до пръсване. Слиза на улицата. Върви край самия бряг на реката. Едно куче минава по моста с траур на крака си. То го има от рождение. Защо трябва да умират хората? То напразно пита реката. Тя тече, тече отчаяна и вика: «Давя се, давя се, давя се!» И с пълно право. По-нататък се сгромолясва от една скала и от устата й излиза пяна. Но хората не разбират нищо от това и го наричат «водопад». Смеят се. «Ех, че хубава река!…» — казват те. Кога ще станат по-добри хората? Кога ще станат малко по-състрадателни към другите? Защо сега не са никак милостиви?
Целият град е една Урана. Не ти дава поне спокойно да си умреш. Това, което наричат град, представлява едно безредие. Един тук копае ровове за умрели. А малко по-нататък друг копае ровове за кромид. По-нагоре на един харман омъжват една срамежлива девойка и я карат да свежда очи още по-ниско. А през това време стрелят, за да го узнаят всички. Край града минава и обедният влак. Целият влак трака като сандък, пълен със стъклария. Някакви търговци плюят през прозорците.
Защо е толкова лошо на този свят да продаваш гевреци. Това никой не му го е обяснил напълно.
«Музиката на водите» — казва учителят. Музиката няма вода! Умира Севдо. Това знаем. А водите плачат като малки внучета, които не знаят защо плачат и затова плачат още повече. «Бабо… само един лимон можах да купя»… — казва момчето натъжено на старицата. Не купуват гевреци. Както пеленачето търси да суче, така Севдо търси лимона, за да го смуче. Ах… защо да умира човек с толкова отрова в устата си?… Отново минава кучето с траура на крака си. Дали не служи в гробището — да изпълнява поръчки?
В дома на Севдо светна лампата. Урана се сърди на смъртта, задето се бави. Момчето се покрива презглава и плаче. Една камбана бие, сякаш страда. Севдо не може да се прекръсти и момчето направлява ръката й. В името на отца, на сина и на светия дух, амин. После момчето се вкопчва за дрехата й. «Не, не искам, Севдо… Недей! Не искам да умреш!»… Севдо чува и го моли да млъкне, «за да се ослуша». Урана обаче се сърди. Непрекъснато се сърди на смъртта. Кучето с траура отново минава за последен път през моста. Очите на момчето се зачервиха. Кой създаде тези Урани? А също и смъртта? И жестокостта? Кой създаде жестокостта? Смъртта е зла, щом като се споразумява с Урана. Лъжа е, че реките пеят. Реките са сълзите на планините. Те са капчици от сълзите на хората, които са изгубили своята радост. В полунощ дойде попът със своята кадилница.
— Какво е това? — запита Севдо и подскочи.
— Нищо, Севдо. Това е светото причастие.
— Лимон искам! Няма ли момчето друг лимон? Не искам причастие!
— Това е светото тайнство, Севдо… — рече отново попът.
— Лимон искам! Къде е момчето да ми даде лимон? Това искам. Изпрати твоето причастие на другия свят. Не искам!
Попът я причести без повече приказки, поръси малко свежест с розмарина и си отиде. Момчето се вкопчи в хлътналите й гърди и заплака така, сякаш го биеха. Сутринта Севдо тръгна полека-лека за другия свят; вкочани се. Момчето излезе гологлаво навън да плаче. То искаше да зареве. Да протегне ръце в тъмнината. Защо са направили всичко толкова грозно, толкова несправедливо, толкова горчиво? Попипа с ръце и намери тревата край реката. После коленичи. Наведе се към старата си приятелка и се помъчи да чуе песента й… Тя беше мътна, дълбока, същинска пустиня, самата смърт. И тогава то разбра, че това беше музиката на водите. Музиката, която издават нощно време тръстиките… песните, които майките пеят нощно време на болните си деца… гласовете, които издават в негостоприемния свят самотните деца…“