— Дотук. Стига!… — извика директорът.
— Приключвайте… — рече нервно Карлафтис.
Аглаица го погледна с поглед, изпълнен с ярост.
— Не продължавайте… — каза тя на Сотиракис (Скамвурас). — Не виждате ли на какви врати хлопате?
— Безбожието се шири! Като масло!… — изрева попът.
— Ледени хора! — изстена Аглаица.
Скамвурас повиши още повече тон. Сега той беше станал още по-блед.
— Не! Няма да завърша по начина, по който вие желаете!
Той бръкна в джоба си.
— Понеже знаех какво несломимо упорство щях да срещна, предварително взех някои мерки. В ръката си държа две писмено направени предложения. С първото упорито настоявам за изключването на предателя.
— Нахалство!
— Дързост!
— … С другото правя доклад до министерството с всички подробности и накрая моля то да приеме оставката ми в случай, че не одобри мнението ми. С други думи, господа, се солидаризирам както със съвестта си, така и с онеправдания ученик. Сбогом!…
Нещастният Алберт… през цялото това време, миг след миг, припадаше по малко.
— И аз също… — промърмори и той и излезе.
Всички опулиха очи.
Аглаица се изправи, бледа и сериозна, и като постави настрана стола си, за да се оттегли, и тя рече отсечено:
— Поставям и моята оставка на ваше разположение, господа!
Наберете отново, любовници, блажени нарциси…Издекламира грубо и блудкаво Карлафтис.
Аглаица не беше още излязла. Както беше още на прага, с бързина на антилопа тя се намери пред грубияна и с цялата сила на калената си ръка му зашлеви здрав плесник.
Карлафтис не можа да запази равновесие… и тялото му се намери като безформена маса на пода заедно със стола, вдигайки страшен трясък. Аглаица излезе навън изправена, опиянена като прекрасна девойка, която напуска Помпей…
(обратно)Глава десета
На другата сутрин училището приличаше на бурно море. Момчетата сновяха насам-натам с разярени погледи. Раменете им бяха се извили като дъги. Случката беше напълно известна с всичките й подробности. Дори и момичетата бяха узнали за нея и сновяха неспокойни насам-натам в малкия си двор като сърдити кадънки.
По едно време Аграмбели сви юмруците си и се изправи пред другарката си с вирната глава, сякаш се молеше на слънцето.
— Аз ще пиша на димотики!
— Какво каза? — опули се смаяна Кальондзи. — Ах… ето една луда.
— Казах, че ще пиша на димотики!
— Е, ти си луда… Ясно е вече…
— Луда съм.
— Да обадя ли на момичетата?
— Кажи го, на когото искаш.
Кальондзи следеше объркано капризите й.
— Ама че глава си имала…
— Какво да правя?
— Просто насила търсиш да те изпъдят. Или си въобразяваш, че ще ти простят?
— Искам да ме изпъдят. Че за какво ми е гимназията вече?…
— Какво?
— Не искам нищо вече… Нищо…
— Ах… ето… тази вече полудя и е за връзване.
Аграмбели остави Кальондзи, отиде тичешком към една топола край реката, прегърна я и почна да плаче. Тя плачеше горчиво и безутешно, опряла лице на дървото.
— Тази ще се обеси — помнете ми думата! — рече на себе си Кальондзи. Тя се отправи към тополата и й каза: — Не те ли е срам?
После я съжали.
— На, вземи, хапни си фъстъчета… — рече й тя.
— Ти само за ядене… Само за ядене мислиш. А аз искам да се хвърля в реката.
— Я виж ти, не те ли е срам? Гледат те.
— Много ме интересува.
— Ами ако усетят?
Аграмбели избърса скришом със синята престилка очите си.
— Какво да усетят? — запита я спокойно тя.
— Че това… какво друго?
— Кое това?
— Кое това ли? Ох… това, което знаеш. Че… че си полудяла…
— Зная това… — отговори тя трагично.
— И не те ли е срам?
— Срам ме е, че още живея.
— Нещастнице, само, само ако усетят…
— Кои да усетят? Какво?… Какво да усетят?! А?… Защо не говориш?
— Че си ето… от главата до петите…
— Какво?…
— Нищо…
Аграмбели прегърна отново тополата и почна да плаче. После внезапно я пусна, завтече се и се скри зад стената. „Свършено… Сега вече ще се изложи“! — каза си на ум Кальондзи и отиде към група ученички от трети клас, които шумно разговаряха.
— Знаете ли, момичета? — извика тя. — Стамири отсега нататък ще пише на димотики!
— Ех! Да ми беше тук да я разцелувам! — извика Вурахмани.
— Защо? — запита глупаво Кальондзи.
— Защо ли? Ами че ние какво ще правим?
— Та и вие ли?
— Вече взехме решение и свършено.
— Тогава да съобщим и на момчетата! А?
— Добре, че дойде — рече Вурахмани. — Ти поддържаш приятелство с тях. Върви и им кажи. Но внимавай да не те види Карумбалос.