— Не мога… не мога… да говоря… — рече Мельос.
— Нищо не разбрахме… — рекоха момчетата. — Какво каза, бе, Дакридзикос?
— Бабината ви трънкина каза! Щом като всички сте телета и не ви сече главата! Какво да ви правя аз? Хай по дяволите! С никого тук не мога да се разбера!
Той плюна и си отиде.
— Да живее димотики! — изреваха всички в един глас.
Аграмбели се разхождаше нагоре-надолу под тополите с широко отворени очи и разплетени коси като Геновева. Кальондзи, която сновеше непрекъснато до „предела“ и обратно и душеше като хрътка да долови нещо ново, по едно време пристигна при нея, тичайки в „галоп“.
— Аграмбели! — почна да вика тя отдалече. — Ах. Да знаеш какво ти нося.
— Какво?
Кальондзи стигна до нея задъхана и я улови за рамената.
— Какво има? — запита Аграмбели обезпокоена.
— Облегни се добре на тополата и не припадай.
— Казвай какво се е случило?
— Пристигна.
— Кой? — запита тя, мъчейки се да направи гласа си колкото се може по-студен. — Кой?… — повтори тя.
Кальондзи затаи дъх и почна да я опипва с поглед. „Лисица — рече тя в себе си. — Ах, каква лисица! Почакай, ще видиш ти!“
— Кой ли? — рече тя лукаво… — Песпес, кой друг?
— Не те ли е срам да го наричаш така? — рече Аграмбели с отчаян глас. — Какво ти е направил? Не е ли добър човек?
— Добър е. И именно затова искам да го наричам така. Виждаш ли ги? На мене никой не ми обръща внимание. Онези там образуват „банди“ за димотики, а нас ни оставят да гледаме като телета. Цялата гимназия е пълна с банди. А ти спиш… Узнах и нещо друго. Те искали да зазидат входната врата. Уговорили и за камъните. Но някой им казал „не“ и работата така останала по средата. И други неща зная. Изпратили писма в Атина. Ако оттам кажат, че Песпес имал право, добре. Песпес щял да остане. Ако кажат, че Песпес нямал право, тогава Песпес щял да си върви. Щял да си върви и мосю Алберт, и Аглаица.
— Нещо друго… не знаеш ли?
— Не… Не зная ли, казах? Зная, но няма да ти кажа… Виждала ли си бухал?
— Не…
— Е, не съм виждала! Нищо, че съм дръвник в ученето. Нека съм си. Това е мое право. Но не… нямам нищо друго да ти кажа.
Аграмбели я гледаше с молещи очи.
— Добре… — каза й тя. — Не искам нищо да ми кажеш.
Можеш ли да изядеш един мангал огън? Не. Обзалагам се, че ако сега ей тъй те духна, ще паднеш. Но те обичам. Никоя друга не съм обичала така… Моята майка е кинкалеристка и никое момиче не ме е приемало за приятелка. А нося и очила. Виждала ли си момиче с очила? Ти си по-друга. Имах сестра с очи като твоите. Ожени се тя вече. Когато я излъжех, гледаше ме… ето тъй, както ти сега ме гледаш, и не можех да издържа погледа й. Почвах да плача… „Прости ми…“ — й казах аз.
— Добре… Но защо сега плачеш?
— Ще ми простиш ли?… А, Стамирче?
— Защо плачеш?
— Искам да ми простиш. Кажи ми… прощаваш ли ми? И недей ме гледа с такъв поглед… Недей, моля ти се… Няма нищо вече да крия от тебе… Нито дори, че Кадрас е тук. Не търси, няма топола… Ето ела, подпри се тук на рамото ми… Стамирче!…
(обратно)Глава единадесета
На другата сутрин стана нещо неочаквано. Цяло земетресение… Дори и попът, който се представяше за пророк, не очакваше такова нещо. Очите на директора изгубиха и малкото син цвят, който имаха. Алберт връзваше пеперудката си, когато чу това нещо — ръцете му отмаляха и се смъкнаха надолу с пеперудката. Някои само потъркаха ръце.
— Навреме идва! — рече Карлафтис. — Да бяхме поръчали, нямаше така да дойде.
— Бог ни го изпрати! — рече попът и поглади брадата си. — Нечестивите бог поразява, преди да са успели да се разкаят.
Какво беше се случило? Новината беше донесъл бай Тодос.
Тъкмо бил сложил, казва, да си свари чай, не бил отворил още външната врата — било много рано. На гарата изсвирил някакъв влак. Старецът налял, казва, чай в чашата, за да го поднесе на Зумбуля… и в това време пред вратата се изправил някакъв господин.
„Ти ли си училищният слуга?“ — пита ме той.
„Ако е рекъл бог… — му казвам — може да бъда… Дори и през идущата година!“
„Лаиос, инспектор…“ — казва ми той. Хванах се за рамката на вратата.
„Срам ме е… — му казвам — господин инспекторе, че ме завари в това положение… но извинявай.“
„Минавам оттук на път за хотела… — казва ми той — и рекох да ти кажа добро утро.“
„Добро и благословено да ти е, господин инспекторе… — му казвам. — Няма ли да вземеш един градински чай?“
„По-късно…“ — казва ми той.
„Както намираш за удобно…“ — му казвам аз.
„Довиждане“ — ми казва той.
„Та дойдох да ви предупредя, да не би да ви изненада, както се случи с моя милост…“ — така завършил бай Тодос.