— Действително ни изненадва… — рече директорът и захапа пребледнялата си устна… — Наистина ни изненадва, господин Теодулос.
След това старецът въпреки годините си тръгнал да съобщи и на другите по домовете.
— Защо да не знаят хората… Инспектор е това, да не би да е някакво си там даскалче.
В дома на попа бай Тодос подхвърли и някоя дума.
— Нещо радостен те гледам, попе даскале… — каза му той.
— В радост и блаженство съм!
— Бре… Ами по каква причина, ако е позволено да зная?
— Позволено е. Затуй че нечестивците ще бъдат разпръснати като пушек.
Бай Тодос си отиде, мърморейки си под мустак.
— Я ми кажи, боже господи… ако твоите хора са такива усойници, кой знае тогава какви са твоите врагове? Ами че как, бе, боже всемогъщи, си наредил така нещата?
В десет часа инспекторът прекрачи усмихнат прага на външната врата и влезе в канцеларията.
Всички го очакваха, застанали прави като вдървени, зъзнейки в черните си дрехи.
Директорът пристъпи пръв и го посрещна. После един по един представя своите „сътрудници“.
Инспекторът не се отказа от усмивката си. Изглежда, че някога, когато се е усмихнал, я намерил много сладка, и си я запазил за през целия си живот.
Той погледна змийската мутра на директора, дарявайки го с една усмивка, сякаш му казваше: „Поопитайте я и вие, много е сладка“. Напразен съвет! Лицето на директора беше една страна, над която никога не бе прелитала такава птица. Поръчаха на инспектора кафе. Като отпи една глътка, той каза на бай Тодос, който му го поднесе:
— Браво! Правиш го като академик!
Старецът му се усмихна като стар аркадаш.
— Ще пием двамата още по едно — каза му инспекторът. — Щом като свърша тук… нали? Съгласен ли си?
— Я виж ти!… — каза му старецът. — Защо не? И ще покажа цялото си изкуство!
Като слезе долу при бабичката си, старецът започна отново да се хвали.
— Ето… дай ми един такъв „мосю“, пък оскуби косъм по косъм косата ми! А бе защо, боже господи, си направил толкова малко разбрани хора?
— Какво си баеш пак сам? — обади се отвътре Зумбуля.
— Нищо… пообличам се малко, за да съм готов за компанията.
— Какви са пак тия „компании“, задето се готвиш?
— Нищо… с господин инспектора…
— Много нависоко хвърчиш…
— Бабо! Остави да си нареждам сам работите. Може да станем малко и приятели, та да му кажа някоя дума за онова вироглаво момче и да го спася от ударите им. Остави ме на мира по тези работи. Все нещо разбирам.
— Направи, каквото бог те осени… — каза старицата накрая.
Горе инспекторът им обясняваше нещо за ненадейното си посещение. Казваше, че минавал случайно и… тъй като бил вече тук, моли ги да му дадат възможност да поздрави учениците.
Това не беше трудно. Салонът за тържества побираше всички. След малко там се събраха всички класове. Инспекторът се изкачи с усмивка на катедрата.
— Добър ден, деца… — каза им той. — Минавам през града ви и рекох да остана няколко часа, за да се запознаем. Много ми е приятно, че насреща си виждам усмихнати лица. Само един час ми беше достатъчен, за да обикна града ви… Как може човек да не е усмихнат в такъв един град? Обещавам, че през ваканцията ще дойда при вас да прекарам лятото. И тогава ще ни се удаде случай да се запознаем по-добре и да станем по-добри приятели. Бих желал, деца, ей тъй, да се поразходим малко дружно, но коя улица би ни побрала всички наедно? Във всеки случай за краткото време, откакто съм с вас, разбрах едно нещо и то ми стига. Че вие сте деца с вдигнати чела. И как да не ви го кажа? Зарадвах се… Какъвто и ръст да има човек на този свят, той трябва да го покаже с дигнато чело. Нека да си е дребничък. В света няма джуджета. Джуджета са само малодушните и смазаните. В такава стойка човек не може нищо да постигне… защото му липсва гордостта. Жив човек… това значи горд човек! Най-кратката история на света е историята на малодушните хора. Гордите хора се уважават дори и мъртви, от малодушните се отвращават и докато са живи. От националния ни поет Костис Паламас има една поема в този дух, която бих желал да прочетем и да й се наслаждаваме заедно. Чакайте да я извадя от джоба си. Трябва да ви кажа по този случай, деца, че истинската поезия е моя настолна книга.
Той поглади малко с длан книгата, намери поемата и почна да декламира:
Смъртта води на кон Дигенис83 в ада…Инспекторът прочете поемата и почна да я декламира отначало:
Смъртта води на кон Дигенис в ада.— Защо, деца, смъртта води Дигенис на кон в ада? — запитва инспекторът. — Кой може да ни каже защо поетът е поставил един мъртвец да язди на кон? Кой ще ни обясни? Хайде… Кураж!… Хайде, деца… Хайде, много е просто.