Някъде в дъното най-после някой дигна ръка.
— Браво! — рече инспекторът. — Как се казвате?
— Пастрас.
— Какво ще кажете вие, драги Пастрас, защо смъртта води Дигенис на кон?
— Защото… Понеже бил умрял и не е могъл да ходи… затова. И тя го поставила на коня — да язди.
Инспекторът се усмихна.
— Хм… много практично обяснение, но мене ми се струва, че поетът няма да се съгласи с тебе. Някой друг, деца. Хайде…
Сега обаче никой не се помръдна. Инспекторът помоли, отново помоли… Нищо… Най-после се обърна към директора.
— Няма ли вие да ми посочите някого, господин директоре? Изглежда, че учениците са завладени от един вид… скромност. Нима никой от господа учителите не може да ми посочи някой от своите ученици?
Никой не се обади.
— Жалко… — рече той. — Но въпреки това все още имам скрита надежда дали няма някой… Я си помислете…
Тогава господин Скамвурас се помръдна срамежливо, изчервявайки се като ученик.
— Извинете, господин инспекторе… — рече той — ще ми позволите ли да посоча… Разбира се, малко се колебая, не поради евентуално незнание на ученика — не… аз съм сигурен в неговите знания!
— А за какво?… — запита заинтригуван инспекторът.
— Страхувам се да не би да се сблъскам с честолюбието на останалите ученици, понеже въпросният ученик е от сравнително по-долните класове… Кадрас! — развълнувано почна да вика той на всички страни. — Стани, момчето ми, Кадрас… Кадрас! Кадрас! Да не би да отсъствува?
— Не, господин учителю, тук е! — обадиха се някои от момчетата.
— Оставете на мене, аз ще го намеря… — каза инспекторът. — Драги Кадрас… — рече той и се отправя към чиновете. — Драги Кадрас… много е просто… Защо не ставате? Браво! Кажете ни сега вие, Кадрас, защо смъртта водеше Дигенис на кон в ада?
— Защото… Защото и мъртъв, й внушаваше страх, както всички действителни герои.
— Браво!! Браво още един път! Поздравявам те, драги. Доказателство за това е, че другите… кажи!
— … Доказателство за това е, че другите, които не бяха герои, ги влачеше като тълпа след коня си, като безволево стадо.
— Тъй! Много съм доволен, драги Кадрас. Искаш ли да продължим по-нататък заедно?
— С удоволствие…
Малко след това инспекторът се обърна към Скамвурас, който трепереше от смущение и вълнение:
— Господин…
— Скамвурас…
— Господин Скамвурас… ако не съм жертва на някакво моментно вдъхновение…
— Надявам се, че не, господин инспекторе…
— … Тогава този ученик е надарен с някакъв — не с някакъв — а с рядък талант! Той възбужда до крайна степен любопитството ми. Бих желал извънредно много да хвърля един поглед на някое негово съчинение.
— Тъкмо последното му съчинение… — промърмори Скамвурас… (Зад гърба му започнаха да съскат някакви змии.)
— Времето ми е разчетено, но бих желал да хвърля бегъл поглед на това съчинение. Пише ли четливо?
— Доста.
— Кадрас! Дай, момчето ми, последното си съчинение.
— Не… Не го нося със себе си… господин инспекторе… извинете, но не мог…
— У него е, господин инспекторе!! — обадиха се някои от съучениците му.
Инспекторът погледна Скамвурас.
— Той е скромен и се вълнува. Дай го, момчето ми!
От ръка на ръка тетрадката след малко стигна до ръцете на инспектора.
В началото господин Лаиос четеше прав. След малко обаче той поиска стол. Оная скромна тетрадка с портокалов цвят беше го завладяла изцяло.
И когато след малко завърши, той потърси с блеснали от радост очи „виновника“.
— Къде е този ученик?
Той се разтича из салона… и почна да го търси.
Приятелите ма Мельос, блъскайки го с юмруци, го избутаха навън.
— Тук е, господин инспекторе!
— Къде е?… Момчето ми… — каза му той и го прегърна. — Благодаря ти. Бих желал и ти някога да изпиташ такава радост… От години нищо не ме е развълнувало толкова много. Кадрас, този град е много малък, момчето ми… Господин Скамвурас… — рече той след това и отиде при него. — Поздравявам ви от все сърце… — и стисна и двете му ръце. — Господа!… — каза после и на другите. — Поздравявам ви всички! — И започна да се ръкува поред с всички.
Внезапно в салона гръмват неудържими ръкопляскания. Инспекторът бърше очите си.
Аграмбели плаче лудо в скута на Кальондзи.
— Глупачка… защо правиш тъй, ма? — казва й „автомобилът“, бършейки скришом големите си очи.
— Не чу ли какво каза? „Градът ни е много малък“. И сега ще ни напусне…
Попът излезе вънка… хвана една ръкойка от брадата си и я пъхна в устата си. Директорът чезнеше бавно-бавно, пръскайки последните зелени искри на злобата си. Алберт забрави своя френски, своя гръцки, всичко… и говореше на един нечуван досега език!