Преуморен и болен беше мозъкът на главатаря.
— Да бяхме хванали някоя котка… — рече Хамоляс.
— За какво ти е дотрябвала? — запита студено Дакридзикос.
— За да я убием. Но както виждаш, всички мачки са изчезнали! А бе, Торис… вие нали имахте една сива? Ха да я вземем.
— Не… — рече отсечено и без настроение главатарят.
Я си помисли, ако Юда не е съществувал!… Но тогава поповете за какво носят онези златни одежди и ни се перчат? По-добре да ни кажат ясно това. Така и така — Юда няма. Какво му споменават името така високо в черквата?
Куркулос прекъсна дълбокия размисъл на главатаря.
— А бе, Торис… дали не знаеш прякора на Христа?
— Все глупости ли ще разправяш ти, бе? Не.
— Няма… — рече Хамоляс.
— Все на умник се правиш. Чух го на два пъти от попа.
— Е, как се казва?
— Арматиас! Все на умници ми се правите. Псалтовете го дрънкат всеки ден като кречетала.
— Ще отнесеш пак някой! Така ми се струва…
— А на бас?
— Я си гледай работата…
На Куркулос му идваше да се пръсне. Насмалко щеше да се разплаче. Главатарят вървеше все напред и плюеше… Той беше онемял. По едно време се намериха пред черквата. Навред ухаеше на тамян. Псалтовете пищяха, сякаш ги бодяха с игла. Куркулос се сети за нещо и дръпна Дакридзикос за ръката.
— Сега ще видиш! — каза му той.
— Какво ти стана?
— Познавам клисаря. Идва да пие ракия в кафенето на вуйчо ми.
— Та какво?
— Как какво? Ще го извикам скришом да излезе навън и ще го запитаме.
Главатарят не възрази.
— Виждам, че имаш намерение да отнесеш и други… — рече му той. — Хайде, извикай го.
Куркулос се шмугна през вратичката на олтара и направи знак на клисаря да излезе за малко, че му трябвал.
— Веднага ще дойде… — обади той на другите. — Сега ще видим кой има право.
През вратичката се подаде като омазнена мишка клисарят на черквата. Очите му ронеха сълзи заради страданията, които Христос понасяше вътре.
— Бай Инатие… — рече му Куркулос.
— Игнатиос!
— Чичо ми те нарича иначе.
— Чичо ти си е чичо ти, а името ми е Игнатиос.
— Че какво съм аз виновен?
— Добре, не си виновен. Казвай. Оставих литургията по средата.
— Има ли прякор Христос?
— Бабината ти трънкина има посред страстната седмица. Песове недни! Нямате друга работа! Седнали сте прякори да измисляте на този и на онзи!
— Ами тогава Арматиас какво е? А?… Само да ругаеш знаеш пък ти. Кажи де! Какво е Арматиас?…
— Един момент… — рече клисарят и се почеса. — Арматиас ли каза? Не. Такова име няма вътре в черквата. А ако искаш да кажеш Ариматиас, то друг въпрос.
— Ами че какво казвам аз!
— Защо не го казваш правилно?
— Казвам го: какво е Ариматиас?
— Ариматиас ли?…
— Да.
Клисарят се намери в затруднено положение. Почна да се чеше по косата, която лъщеше на мазни фитили. Позаглади я горе-долу с дългите си пръсти и рече, но без да е сигурен.
— Гробар…
Главатарят плюна гръмко на земята.
— Я драсни една клечка кибрит и се самозапали бе, бай Игнатие, или как се казваше?
Игнатиос се засегна. Я виж ти, да го нарекат неграмотен тези хапльовци!
— Я почакайте малко… — каза им той. — След миг пристигам!
Влезе вътре и затвори вратичката.
— Дали не офейка! — рече Хамоляс.
— Щом като е бъзлив — каза главатарят.
Но не излязоха прави! След половин минутка омазнената мишка се появи отново и им направи знак да отидат при него.
— Е?… Какво става? — запита Куркулос. — Какъв е Ариматиас? Казвай!
— Село… — каза повелително клисарят и веднага влезе вътре, като затвори вратичката.
Куркулос получи по мутрата си плесник от главатаря.
— Ето ти! За да се научиш друг път да не разправяш глупости! — каза му той и плюна.
Бандата сега вървеше с още по-клюмнали уши. Боже, колко тежък беше денят! Христос нямаше никакъв прякор… А Юда беше без гащи и никой не можеше да ги увери дали е съществувал. Как да прекарат цялата страстна седмица тримата унили „перси“? Дакридзикос намери на пътя един кош и почна да го рита, докато го счупи. Щастлив беше той. Но другите какво да правят? Хамоляс ритна една-две врати, но кракът го заболя и той се отказа. По едно време Куркулос се досети пак нещо и им го изтърси.
— Слушайте, бе! — извика им той.
Дакридзикос го погледна като вкиснато ядене.
— Какво има?
— В кафенето на чичо ми един каза, че нямало бог!
Настроението на всички се развали.