— Никак не ме е грижа мен за това. Мен Юда ме интересува за друго нещо. За да мога да го изгарям, да стрелям по него, да дигам врява. Ако е за да възкръсва и за всичко друго, дето ми каза, да се пръждосва.
— Познаваш ли лекаря Кардамитис?
— Не.
— Запитай къде живее и върви да го намериш.
— Защо?
— Върви… върви… Ще ти потрябва.
Дакридзикос остана съвсем сам. Никой не го разбираше.
В душата му беше тиня. Той не можеше да се спогоди с никого на този свят. Друг свят не съществуваше. Разбира се, баба му казваше, че имало, но такива неща той не признаваше.
Един влак изсвири… За миг… сякаш само за да изпъди съня си. Изглежда, че свирката му бе сбъркала, бе изсвирила сама и после пак бе потънала в сън. Ако можеше да избяга… Но където и да отидеше, и там щеше да бъде страстна седмица и нямаше да има Юда. Не, никъде. Тази вечер не искаше дори бандата си. Какво му беше впрочем? Какво му беше?… Нещо приятно замириса там наблизо. Той протегна ръка, напипа храст аграмбели85. Сега ноще уханието му беше по-силно. Аграмбели… той захапа яростно и разплакан ръката си. Аграмбели… никой не трябва да узнае. Беше готов да се хвърли във водопада. Погледът й пресичаше дъха ти! Аграмбели… Не, никой няма да узнае това. Хвърли се на земята и почна да хапе тревата. Тя беше солена и топла от сълзите му. След това захапа още по-яростно ръката си. Не, никой няма да го узнае! Но защо… защо да мисли за нея? А тя нищо не знаеше… Но и той не се досещаше. Как се случи пък това проклето цвете тука? Тю, по дяволите… Какъв живот е този! Да не можеш да обичаш, без да знаеш това? Не. Тя не трябваше да узнае това. Той можеше да се влачи тъй… без да усети какво бе станало… А сега… се изпречи това проклето цвете и откри сърцето му! Нужно ли беше, значи, да съществува в него тази дрънкалка? Нужно ли беше в този кучешки живот да съществува и любов… и да се лепва тъкмо върху тази дрънкалка? Нима не можеше да обичаме… да речем, с краката? И когато те назори много, отрязваш го и се успокояваш… Или пък даваш му един ритник и го запращаш там, отдето е дошъл!… Ха, по дяволите! Да няма нито един камък пък тук да го ритнеш!
(обратно)Глава тринадесета
Този град е като някаква картина, нарисувана от безумен художник. Там дето е подхождало да нарисува къща, е нарисувал работилница за точене на ножове. И там дето е трябвало да нарисува черква, е нарисувал някакъв явор, под който патките се надпреварват в песни с щурците.
А има много — ах, боже, колко много! — явори. И са много сенчести. Толкова много, че като седнеш под тях, слънцето е принудено да се наведе, за да те намери.
През тази лека пролет всичко тук беше разцъфтяло, за да мине бог, но любовта го изпревари и му пресече пътя. Всичко беше разцъфтяло, за да влее аромати в пролетта… Но тогава би било безполезно, ако не дойдеше любовта.
Дворчета, нивя и малки градинки, всичко… Полета, нивя и слогове бяха изпъстрени с червени, зелени и сини цветя. Светът цъфтеше. Сърцето на Мельос трептеше като росна капка. Благоухае дори и възглавницата му — макар че е сламена.
Там към края на всяка нощ пламват огньовете на изтока и го подлудяват. Ще издържи ли и днешния огън? Светът се е издигнал високо, на хиляди метра… И сега Мельос, вместо да ходи, плува във въздуха. Той знае… че щом очите на Аграмбели кажат „не“, ще падне и ще се разбие на хиляди парчета. Вчера тя носеше една жълта якичка — колко хубав е класът с жълта якичка!… Сякаш са й сложили венец, около шията. Никоя, никоя, никоя не е така хубава като нея. Чинът й сигурно благоухае. Той е уверен в това. Но все пак да го усети. Един ден той се престори, че е забравил нещо, и се върна в класа, за да го вземе. Всичко беше тихо. И сляп да беше, пак щеше да намери чина й… защото наистина — да, благоухаеше. Но нито на един от познатите му аромати. Той ухаеше на нея… изцяло на нея. Той се спря до чина, сякаш там беше място за молитва, и затвори очи. Отвън се чу леко тичане. Той отвори очи. В коридора изчезваше роклята на „Свети Георги“.
Изгоря. Защото на света „Свети Георги“ — макар че имаше огненоруси коси и бледи ланити, не можеше да й имаш доверие за такива работи. Ако искаше да те издаде, нямаше да й попречи бледостта.
Освен това Мельос може би не й беше много приятен. Допускаше това, защото само той не се кръстеше, когато тя минаваше край неговия чин. А на нея се харесваха такива неща.
Той слезе за междучасието с подкосени крака. Близо до тополите имаше една група момичета, които си бъбреха. Не. „Свети Георги“ не беше при тях. Видя я да дъвче спокойно някакви бонбони, да ги смуче и после да си мие ръцете в реката. После той потърси с поглед Аграмбели. Забеляза я до една топола — беше облегнала глава на нея и следеше някакви плуващи облаци. О, небеса!… Колко хубава беше тя!…