Мельос искаше всички да узнаят, че беше хубава. И че тя, най-хубавата, беше негова. Някакви байовци строяха с камъни една къща, а на него му се стори, че я строят с цветя. Големи чудеса ставаха в природата през това лято. Я си представи!… Ястребите… тези хищници, му се струваха като пеперуди! Една малка колкото кутия къщичка можеше да го побере… стига да имаше малък отвор, отдето можеше да я зърне, когато минава.
Дакридзикос гледаше отдалече с разстроен поглед към тополите, които момичетата бяха прегърнали. Много го бяха ударили на прегръщания през тази година. Главатарят искаше да знае какво приказваха… Хамоляс се кълнеше, че говорят за момчета. Краставици на търкалета! Нима можеше да знае този хапльо какво приказваха помежду си момичетата!… И тъкмо по това време ето и негова милост се приближава до главатаря.
— Виждаш ли ги? — каза му той. — Говорят за момчетата.
— Кои? Те ли?
— Че кой друг?
— Откъде знаеш това?
— Главата си режа.
— Отрежи я, защото почна да се разваля, бе, хищнико! Те гледат водата!
— Гледат водата и говорят за момчета. Ако искаш, да запитаме Кальондзи да ни каже.
— Тя прилича на кутре, на което са турили очила.
— Нека си прилича. Ако я запитам, ще ми каже.
— Тя мома ли е?
— Че какво е!
— Е, щом като я смяташ за мома, върви да я питаш, какво ме интересува мене?
Хамоляс се промъкна към границата, която делеше двата двора. Кальондзи, чиито късогледи очи не търсеха нищо друго, веднага се промъкна неусетно към него.
— Ей мари!… — каза й Хамоляс.
— Ще ме наругаеш ли? — запита го тя.
— Ако искам… какво, не мога ли?
— Да, но има и камъни.
— Какво приказват там тези кози, мари?
— Кои?
— Кьорава ли си? Ето тези, дето примират да прегръщат дърветата.
Кальондзи присви очите си и те станаха като юмручета.
— Кадрас те изпрати, нали? — каза му тя.
— Я ме остави на мира, да ти не кажа нещо! Всички се попикахте за него!
— А, такъв ли си? Чакай тогава и аз да ти кажа…
— Казвай!
— Приказвай ми така и ще има да чакаш да ти кажа!
— Те говорят за момчета! Ето аз че ти го казах. Греша ли?
— Няма да ти кажа…
— Патка!… Облекли са ти рокля и си въобразяваш, че си станала мома!
— Ти си гамен! Ще те обадя на господин учителя и ще видиш…
— Ех… къде такъв късмет!… Хайде върви да му кажеш… Хайде, мари, върви да му кажеш, та да ме изпъди и да се отърва!
Кальондзи го погледна объркана. Как да се оправи сега с този „персиец“?
Реши да обърне листа. Взе една пръчица и се престори, че рисува лодки.
Хамоляс плюна. По едно време Кальондзи насочи към него кръглите лещи на очилата си.
— А бе, Хамоляс… — каза му тя.
— А… сега почваш с добро? Хайде казвай. Какво искаш да кажеш?
— Защо вие, „персите“, го мразите толкова много? Аз зная с положителност, че той ви обича.
Хамоляс се позамисли. После й каза:
— Вие обичате ли го? Нали знаеш за кого казвам?
— Че как може да не зная. Разбира се, че го обичаме!
— Кози! А после искате да го обичаме и ние. Знаете ли какъв горделивец келеш е той? А!
— Не ми се вярва.
— „Не ми се вярва“, казва… Какво разбирате вие от неговите номера! Я ми кажи… твоята приятелка също ли го обича?
— Коя моя приятелка?
— Хайде!… Теле ли си? Имаш ли много първи приятелки?
— Защо не кажеш името й? Кажи го. За коя искаш да кажеш?
— Аз няма да се унижа да го кажа. Ти знаеш много добре за коя искам да кажа. Защо криеш?
— За Стамири ли?… За нея ли искаш да кажеш?
— Ами ти за коя мислиш?
— Друга първа приятелка нямам.
— Добре… нека да е за нея… Е, тя какво? Обича ли го? Казвай, мари! Помръдни езичето си!
Кальондзи се мъчеше да печели време.
— Тя ли?
— Да. За другите не ме интересува. Нека всички го обичат и да мрат, ако щат, за него, нека се попикават за него… счупена пара не даваме. Ние искаме тя да не го обича.
— Защо?
— Тъй!…
— Как тъй!…
— Как „тъй“?
— Какво общо има Стамири с вас?
— Ти, мари, искаш да ни преметнеш, а? Все изклинчваш. Кажи ми ясно: обича ли го, или не?
— Това мога да ти кажа: не.
Хамоляс изгуби ума и дума.
— Истина ли казваш? — рече й той с ококорени очи.
— Че тя за Кадрас ли е, бе? Чакай да се посмея! Ха-ха-ха! Полудели ли сте! Хайде сега си отивам, че „фустата“ ни гледа заканително.
Разделиха се. Хамоляс отиде, като подритваше ту едната, ту другата си пета, при главатаря. Дакридзикос все извиваше очи към тополите, дето бяха момичетата.
— Не го обичала… казва тя.