Някаква птица чурулика съвсем сама в някоя пуста гора… Ако никой не я чуе… чуруликане ли е това? И възможно ли е да чурулика сладко една съвсем самотна птичка, ако зад някакъв лист не се е скрило ухото на някоя друга птица?
Заеха се и учените да кажат нещо и се объркаха. Те ще ми говорят за любов!… Децата знаят повече от тях.
Едно цвете е казало: „Любов ли? Това съм аз“. Просто да пощурееш от подобни приказки. Някой „персиец“ ще каже — това е „трици“. Някой лодкар ще пусне веслата, ще избърше челото си и няма да може да каже нищо. Може би тъкмо това е любов. Но дали това е любов. Кой да му каже?
Докато имаш нещо в себе си и не е нужно да го кажеш, пазиш си го и си спокоен. Гориш… Топиш се… Ти виждаш това. И вместо да плачеш, удряш го на песен. Ти си пиян, макар да не си пил дори вода!
За това „нещо“ трябва да издълбаеш в себе си една яма, да го заровиш. И каквото ще да става. Никому нищо не обаждай. Остави го да те изгори. Ще знаеш, че чезнеш полека-лека от болест, чието име не знаеш. Но ще знаеш, че е болест, която те прави хубав. Разхубавяваш се и умираш… И когато ще мислиш, че умираш, болестта ще е минала. Ще бъдеш жив, но ще бъдеш и грозен. Ти ще си погрознял ужасно. Наистина… това ли е любовта? Който люби, не може да го каже. А който не люби, не знае това.
Мельос само едно знае: че иска нещо да каже. И само едно иска той: да каже това нещо на нея.
Тя се казва Аграмбели, но това, което той иска да й каже, как се казва?
Нощно време пламъкът на светилничето трепти като пеперуда. Мельос се заема отново да мисли за нея. Трябва да й го каже. Но как? Мисълта му се върти все около нея, докато му се завива свят. След това сяда да й пише: „Аграмбели“. Колко хубаво би било да можеше да спре дотук… „В село сега е пролет… тревата е избуяла високо“. Защо пък каза сега това? Какво значение има, че тревата е високо избуяла? Да обичаш и тревата да е висока… „Искам да ти говоря за луната. Оттук е много хубава. Знаеш ли?…“
Един ден в селото пристигна един човек с цигулка. Вечерта той свири в кафенето. Селяните пиеха и казваха „ах“… Даже пееха с натъжени очи. Накрая музикантът прегърна цигулката си, почна да я целува и се разплака. „Поликсени… Ах, Поликсени…“ — казваше той и после заспа на стола. Но устните му продължаваха да произнасят сами… „Поликсени… Поликсени… Поликсени…“
На сутринта го запитаха какво беше му направила тази Поликсени, която споменаваше. Той отвърнал: „Тя ми открадна нещо“. За пръв път виждаха човек, когото са обрали, и той да обича крадеца.
Селяните се задоволиха от отговора му и не го разпитваха повече. Аз обаче горях от любопитство. Издебнах да го заваря сам. — „Чичо… какво ти открадна?“ — казвам му. — „Кой, Поликсени ли?“ — „Да, какво ти открадна, та правеше така?“ — „Какво ми открадна ли?… Една нишка?“ — „Че каква душа има една нишка“ — „Има, момчето ми, има… Почакай да пораснеш и ще узнаеш. Пушиш ли?“ — „Не“. — „Забелязал ли си пушекът да прави нещо?“ — „Да, кашлица…“ — „Почакай да пораснеш и ще разбереш…“ — „Не разбирам какво значи всичко това… но имам намерение, като порасна, да си купя цигулка. Кафенетата са пълни със селяни, които викат «ах… ах…»
Аграмбели… не знаех какво да правя. Но не можех да не ти пиша. Помня един Мърморко. Онази приказка сега е много далече, а навсякъде има толкова момчета… Не искам да ти напомня за брака ни, но аз никога няма да го забравя. Пиши ми дали още ти харесват конете… защото съм решил да купя кон. Ще напиша една книга и ще спечеля много пари и всичко това ще стане. Много те моля обаче не казвай на никого нищо. Искам да си имаме тайна, която ще знаем само ние двамата. Сега вече знаеш всичко. Каквото имам, всичко ще ти казвам.
Имам и друг голям план. През лятото, когато затворят училищата, ще отида в планината и ще даскалувам при децата на власите. Това е уредено вече и сега чакам само твоето мнение. Всичко ти разказах, Аграмбели… Завчера бях готов да сторя на един човек някакво зло. Но тогава си спомних за тебе и се засрамих. Искам да ми простиш, Аграмбели, за това, което направих, и аз ще върша, каквото кажеш ти. Искам да завърша писмото си, но не мога.
Само едно знай — че нямам никой друг на света… и че каквото зло и да ми направят, няма да се сърдя, защото ще си спомням за тебе. Няма да заспя през цялата нощ. Ще чакам отговора ти.“
Мельос сгъна писмото и го допря до сърцето си. Да става, каквото ще! Той щеше да й го даде, та ако ще всичко да рухне. Да й го даде, но как? Как?
Да я спре на улицата и да й каже: „Вземи го, това е за теб“, а тя ще се изчерви, ще стане божур, ще се объркат и двамата и няма да знаят какво да правят…