Невъзможно. Но тогава как? Нищо. Тук беше необходимо твърдо и бързо решение. Ще напише с едри букви името й върху плика и ще го пъхне скришом между книгите й… а оттук нататък нека бог и ангелите решат какво ще става, те, дето се преструват, че не знаят нищо, а всичко знаят. Така и стана. Обаче, след като нагласи всичко и слезе долу за междучасието, страхът започна да го преследва. Ако писмото се загубеше? Ако преди тя да го получи, преди да го вземе в ръцете си, преди да го види, го открие някой друг? Страхът сега започна да го боде като нажежен ръжен. Я си представи… Съкровените му „тайни“, за които не искаше дори да се досетят, да попаднат в чужди ръце, да ги разнасят зли езици, да ги оскверняват по улиците. Ето… сега онези момичета, дето са се събрали там, могат ли да правят нещо друго?… Те даже подготвят конспирацията си. Щеше да бъде невъзможно вече да продължи да учи в това училище. Трябваше да напусне непременно и града.
Сбогом… мило учение. Но не можеше да не й пише това писмо. Как се казва! Не можеше да не й го прати… Невъзможно беше цветята да благоухаят така приятно, реката да тече така бистра, той да възнамерява да напише книга, да купи кон, да си вземе цигулка… а тя да не знае нищо… Как може такова нещо? Не, по-добре, че се случи така. По-добре да го узнаят и всички други, отколкото и тя да не знае нищо.
В този момент тя не знае нищо. Разхожда се под ръка с Кальондзи и говори с нея много тихо. Какво ли й разправя, че приятелката й пули така очите си, та чак очилата й сякаш ще изхвръкнат? Ах… ако знаеше! Щеше да изтича още сега горе и щеше да се спусне към чина си като жадно агне на вода. Щеше ли да направи наистина това — я почакай! Щеше ли да направи това оная птичка за него? Защо? Какъв й беше той?
„Виждате ли този с шаячната дреха? Той ми изпрати писмо и ми предложи женитба. Аз да се омъжа за него! Чакай да се посмея — ха-ха-ха-ха…“ Това беше трагедията му… Ти, господине, си мислиш, че тя има толкова хубави очи, за да гледат тебе ли? Класът е пълен с хубави момчета. Джобовете им звънтят като черква. Това не е лъжа. Черпят целия клас и понякога хвърлят през прозореца някоя паста ей тъй, за да покажат, че не ги е грижа за парите.
Има един с хубав алаброс, руси коси, сиви очи и уста… на, сякаш червена череша. Той знае, че всички говорят за него. Оставя всяко момиче да го смята тайно за свой избраник, но той не избира никоя. Съзнава силата си и затова върви с вирнат нос и си подсвирква. Ако пожелае само ей тъй да направи… и ще накара Стамири да тича подир него като вързано с верига кутре.
Тя ще отиде да покаже писмото най-напред на него. „Я виж какво ми пише тоя. За какво се мисли тази мутра? Това искам да зная“. Контолеон ще прояви някакво надуто съжаление към него и ще го накара да раздере дрехите си от яд. Голямо нещастие сполетя горкия Мельос. Идваше му да се пръсне… Но бай Тодос го съжали и удари звънеца.
Докато стигна в класа, едва не му прилоша по стълбата. Седна на чина си като обвиняем. След малко дойде време да влязат и момичетата. Това беше най-важният миг в живота му. Погледът, който те щяха да си разменят при бързото й минаване, му стигаше за през целия ден и за през цялата нощ. Можеше да си легне гладен и да спи блажено като бог.
Тя мина… Напред вървеше нежното й ухание, а след него тя. Но… боже… погледна ли го? Какво стана? Как така се обърка днес той? Погледна ли го или не? Блъскаше си главата, мъчеше се да разбере. Как не забеляза това толкова важно нещо? Как така му се изплъзна като светкавица?
Той се извърна и я погледна развълнувано. Тя беше съвсем бледа и гледаше упорито и замислено отсрещната стена. Той се сви в яката си. Сега щеше да вдигне ръка и да го обади. Мельос я погледна отново. Тъкмо тогава Кальондзи се беше навела да й каже нещо, но Аграмбели я блъсна ядосано с лакътя. Не беше вече бледа. Сега беше станала червена като нар. Ех, да свършеше по-скоро и този час… Приятелят му бай Тодос гледа само да налива Зумбуля с чай и никак не помисля колко страда горе неговият приятел. Ех, да свършеше часът! Кога най-после ще свърши и този час? Как тъй всичко се отпусна и замря така внезапно? Колко странен стана светът? Ето сега би трябвало бай Тодос да стане, да отърси кавадията си, да пооглади мустаците си и да грабне звънеца. Виновен е Алберт… Откри! Той е виновен, дето протака урока си като кречетало. По едно време малките му очи се спряха върху него… „Какво ти е, mon ami86?“ „Побързай… Побързай… Побързай…“ — викаха очите на Мельос. „Побързай! Нищо повече“.
Очичките гледаха все тъй неспокойно и съчувствено. Жалко… толкова братски очи, а да не знаят добре гръцки.
Най-после звънецът издрънка с най-суровия си глас.