— Entract! — рече Алберт. — Излезте тихо за антракта.
„Персите“ се изсипаха навън като чакъл.
— Сладко… — извика Алберт. — Вървете сладко…
Никой не можеше да разбере какво значи това „сладко“.
Но всички се досещаха.
— Да… — рече Аграмбели, като минаваше.
Гласът й трептеше като струна. Мельос погледна да не би да казва това на Кальондзи. Не. Кальондзи беше далече… На него ли? Не. Не го казваше и на него. Класът се опразваше. Какво искаше да каже тя с това си „да“.
Той вървеше по улицата като сянка. Погледна очите си в огледало. Колко отпаднало гледаха те… Някога беше видял да колят една овца. Нейните очи дори не гледаха така отпаднало.
Мельос се скита цял ден като ослепена птица. Не хапна и троха дори, само се отби да се напие с вода на една-две чешми. Градските чешми течаха щедро за всички. Ледена беше водата им сега през пролетта. Някои от тях дори пееха някакви планински песнички. А през нощта пък бълбукаха като водни змии. Той се познаваше с тях… Още оттогава, когато вървеше ден и нощ, обременен преждевременно с грижите на живота.
Още оттогава, когато съдбата го беше принудила да се нагърби отрано с тегла, когато се мъчеше да отхвърли от себе си камъка, който го притискаше.
А сега беше дошла и любовта. Тя беше по-тежка. По-непоносима. Нещо като нажежен нож и като милувка на жълтуга и карамфили. Силна като буря, нежна като пяна. Песен, удар с нож и объркване. Несигурна като вълна, сигурна като изгрева на слънцето. Всичко, каквото ще кажеш и каквото няма да кажеш… Близка като ръката ти и далечна като звезда.
Старицата в къщи взе да му бае за „уроки“. По-добре човек да загине от куршум, отколкото от уроки. Така казваше тя. Наля в чиния чиста вода, прошепна нещо с мъка, после потопи пръста си в олио и капна от него в чинията. Очите й се опулиха изведнъж и тя почна да се кръсти и да благодари на бога.
— Слава тебе, боже!… Слава тебе, боже!… Слава тебе, боже!… — казваше тя. — Бре, бре, бре, я виж какво око! Тю, като мида да окьоравее, която и да те е урочасала — боже, прости ми!
— Какво има, бабо?
— Какво има ли… пита. Ами че не виждаш ли? Олиото се разпръсна като барут. Добре, че навреме взехме мерки, иначе щеше да „хвърлиш петалата“, виждала съм подобни случаи.
Довтаса и Еразмия като неспокойна птица и се наведе над него.
— Какво ти се е случило, милото ми? Ще ти направим нещо да оздравееш. Ти вече си пораснал. И такъв дживалия87, какъвто си станал, „привличаш“. Ами че може ли да те отмине лошото око? Че как да те отмине я!…
Мельос не за пръв път чуваше за „лошо око“, но самият той не беше пострадал дотогава. В селото юници умираха, жени помятаха, момичета като капки заболяваха. Казваха, че една вдовица, чийто род смъртта беше покосила изцяло, имала лошо око. Никой не позволяваше на вдовицата да стъпи в дома му. Обаче окото й работеше навън, на улицата.
След като свършиха с „баенето“, двете жени го подкадиха с христови цветя, взети от епитафията, и после го накараха да легне на миндера и почнаха да го милват.
— До утре сутринта ще си здрав като копринен конец — рече му Еразмо.
— Ами ако не оздравея?
Тогава Еразмо наведе главата си ниско.
— Тогава ще е севда, милото ми, севда, севда…
— Какво значи това?
— Любов, момчето ми… Любов… Любов… Ах…
(обратно)Глава петнадесета
Денят слезе смело от планината и обля града със светлина… Пеперудите летяха като парцалчета, откъснати от дрехата на пролетта. Ветрецът нахлуваше през прозорците на къщите и развяваше косите на момичетата. Колко хубави са сега през пролетта косите на момичетата… особено когато ветрецът ги развява…
Мельос не се събуди. Беше разтревожен още от снощи. Мъка го потискаше. Той беше изпълнен със страх и любов към една чернокоса девойка, която можеше да накара човека да си изгуби ума само като я видеше.
Какво ли е направила писмото му? На кого ли го е показала? Къде ли го е захвърлила? Или пък го е прибрала и го е скрила? И може би сега, след като е задоволила напълно злобата си, спи (колко ли хубава е със затворени очи!…). Но как може да е толкова злобна и пак да е хубава?
Колко си несправедлив, о, боже! Направи я поне грозна, та да заприлича на себе си!
Грозна ли каза той? Не грозна, не! Нека прави с него, каквото си иска, нека го разкъса, нека го унищожи. Но грозна да не я направи. Той не иска това. Предпочита бог да го направи ням или да го превърне на таралеж. Само като си мисли, че тя е хубава, и ще се утешава.
И тъй, Аграмбели… (боже, какви големи очи има тя!) Знаеш ли, че си аромат? Знаеш ли, че си като мед, о, ангелоподобна? Знаеш ли това?… Знаеш ли това?… Сигурно са те кръстили през месец май, не може иначе. Защото, като вървиш, от тебе се сипе цветен прашец. Ти си като вишна. Не се крий. Устните ти те издават…