Истина ли е, че ще си купиш цигулка? Колко се зарадвах… Но я ми кажи, нима и ти ще казваш: «Поликсени… Поликсени…» Пиши ми дали това е истина… И ако е истина, не зная какво ще стане с мене. Прочел ли си книгата, която ти пращам? Ако знаеш само колко плаках… особено там, дето героят се хвърля през прозореца. А за женитбата ни, за която пишеш, треперя… Три години вече се изминаха оттогава, откакто ти каза: «Тя да си гледа работата, нямам намерение да се женя, защото ако се оженя, ще се оженя само по любов, за какво ми е женитба без любов?» Нали така беше казал? И сега искам да зная. Държиш ли на това? Ах!… Колко хубаво би било, ако държиш още на това! Искам да държиш на това, дори и да не можем да се оженим. Аз вече не се занимавам с нищо друго. Ще получавам само двойки. Ех, да знаех, че поне малко ме съжаляваш. Ето толкова малко… Виждаш ли, че не мога да пиша хубаво като тебе? Не ме карай да се срамувам. Кажи ми, че това няма значение и че няма да ми се смееш.
Моля ти се. Слушай, не искам никой да узнае тайните ни. Ще умра, ако някой узнае нещо. Обади ми, че нямаш вече малария, защото бях чула, че си заболял и си треперел. Господи, какво ще правя, ако отново заболееш? Съжали ме и обещай ми, че ще се пазиш. Ще чакам ден и нощ писмо. Сега вече съм луда.“
Тя луда!… Но тогава той какъв е? Разумен ли? Разумен, който целува тревата, притиска очите си, сякаш иска да потънат навътре? И говори несвързано като развалено грамофонче. И таз хубава… да си разумен и да ядеш пръст, легнал по корем!
Всички се учудиха, когато той не се яви на училище този ден. Кадрас да отсъствува?… Аграмбели впи нокти в дланите си, за да не се разреве. Ето че болестта пак дойде. Девойката седеше и се чудеше, че още не е умряла. Карлафтис запита:
— Какво му се е случило на този селски младеж?
Никой не отговори нищо.
— Нима никой от многоуважаемите господа „персите“ не може да ни осведоми? Е? Какво ще кажеш, почтени Дакридзикос?
— Пукнах от скука… — рече главатарят.
— Език на гамени и свини. Млък, магарешки сине! Магаре! Петниш името ученик.
— Господине… — рече Хамоляс. — На обед той беше като сварен домат. Откъде да зная какво му се е случило? Може би се е разболял… Какво ме интересува?
— Кой?
— Кадрас, че кой друг?
— Рожба на тинята… Седни!
— Седнах.
— Седни, казах!
— Седнах! Ами че какво правя, нали седя?
Аграмбели притискаше блузичката си точно върху сърцето, за да не изписка.
В ушите й виеха някакви пронизителни звуци. Тъкмо сега ли, когато му каза всичко, когато му отдаде цялата си душа, тъкмо сега ли… намери да се разболее. Защо — боже! — да е толкова нещастна? Кой ще го лекува сега, като си няма никого на този свят?
След часовете, когато тръгнаха да си ходят, Кальондзи я прихвана през кръста. Разпитвахме я кротко какво й се беше случило? Какво й беше станало? Да не би да има някаква болчица?…
— На мене си кажи всичко. Какво криеш? Зная, че го…
— Мълчи…
— Добре, ще мълча… Само че ти дръж сърцето си. Дръж го, мила! Толкова ли е мъчно?
— Ти не знаеш!
— Аз ли не зная? Един ден, когато ти беше болна, щях да открадна хинина на баба си и да се отровя!
— Това не е едно и също.
— Никоя не знае по-добре от мене какво значи любов!
— Мълчи…
— Сега ли?… Сега вече тръгнах и не можеш да ме спреш.
Аграмбели запуши ушите си.
— Да… това е любовта — рече Кальондзи и се почувствува нещастна. — Имаш право. Аз не зная. Аз съм „автомобил“. Как мога да бъда залюбена? Успокой се… Ще отида да видя, да узная нещо. И утре ще ти кажа.
Аграмбели погледна страдалчески към небето.
— Аз дотогава няма да съм жива… Но какво ме интересува вече? Аз искам да умра.
Кальондзи почна да плаче.
— Стамирче… Ами за мене… За мене не мислиш ли? Я ме погледни…
— Защо ме създаде бог… — рече Аграмбели, потънала в сълзи, и кротко скръсти ръце, така както скръстват в ковчега ръцете на умрелите…
(обратно)Глава шестнадесета
Ето там на чина сред страниците на книгата си ги държеше. Как са изчезнали? Да не би да са им израснали крака и да са избягали! Не бяха нещо живо! Пари бяха това. Очилата на Кальондзи едва не паднаха от носа й.
На катедрата попът спря да омотава и размотава брадата си, хвърли остър поглед към „крилото“ на момичетата:
— Какво се е случило там в колонията на „Изкушенията“? — запита той.
Никоя не се обади.
— Какво казва там очилатата Ева?
— Господин учителю — рече Кальондзи, — парите…
— Полезно нещо са парите, но какво са пострадали?
— Изгубиха се.
— Виж ти! А как са решили да направят такова нещо… Дали не са се превърнали на пасти и в различни други наслади за гърлото?