— Господин учителю — каза „Свети Георги“, попарена от хода на нещата… — аз не казах, че го видях да краде, казах, че го видях да гледа натам.
— Излишна поправка. Отказът на престъпника да бъде подложен на претърсване потвърждава със сигурност вината му.
— Господин учителю! — скочи като воин от чина си Кальондзи. — Тя лъже!
— Ето един доброволец лъжесвидетел… И защо, очилати сатана, защо е лъжкиня?
— Защото Яламбука, господин учителю, не може да търпи Кадрас, защото Кадрас, господин учителю, не се кръсти, когато Яламбука минава. Ето затова е!…
— Как?… Как?… Как?… Нови данни излизат наяве във вреда на младия нарушител. Я се изясни! Заповядвам ти! За какъв кръст ми говориш?
Кальондзи преглътна.
— Господин учителю… те се кръстят, когато тя минава.
— Кои „те“, коя „тя“!… Какви са тези неразбрани думи? Изясни се! Заповядвам ти!
— Това е, което зная. Нищо друго.
Попът обърна поглед към вратата.
— Да влезе крадецът. Двама здравеняци да изтичат да ми го доведат. Стани, царю!
Дакридзикос направи кисело лице, сякаш му дадоха неузряло грозде.
— Не ми се подчиняват, господин учителю… ръцете… значи…
— Защо?
— Изкълчих ги и се осакатих… понеже, като играех на „луд заек“, други ме научиха на тази игра. Слагаш глава под чатала си и гледаш небето. Ако успееш да преброиш тридесет звезди, без да си изкълчиш врата, ставал си цар!
— Стига, Баязид! Бич божи! Стани ти, Хамоляс!
— Господин учителю, и аз съм така… понеже… „лудият заек“ осакати и моите ръце…
— Добре тогава! Аз ще го доведа!
С два скока попът отвори вратата и извика в коридора:
— Наказаният да се върне! Заповядвам!
Мельос влезе вътре бледен, без да има представа за това, което го очаква.
Попът веднага изхрачи страшна ругатня.
— Господин моралисте… Ти си…
Аграмбели скочи разплакана от чина си като сирена сред разпенени вълни.
— Господин учителю… Грешка съм направила! Не съм загубила никакви пари. Така ми се е сторило…
— Така й се е сторило, господин учителю! — обади се и Кальондзи. — И на двете ни така ни се е сторило.
— Вашата снизходителност буди страшни съмнения в мене…
— Господин учителю… — каза Кадрас…
— Господине!… — прекъсна го богословът. — Бил си забелязан да оглеждаш чужд чин. Свидетелката Яламбука е достойна за доверие. Невъзможно е това нещо да не е в тясна връзка с изгубването на въпросните сто драхми. Ако жертвата на кражбата се мъчи да те прикрие, това е още по-съмнително, защото свидетелствува, че си обикалял заради други, още по-неморални цели около чина на твоята съученичка, като слънцето около медената луна. Страх ме е и не искам да си спомня за „Клетниците“ — „Проклетниците“, би трябвало да кажа на оня вреден Виктор Юго, който безсрамно поучава младежите как да си разменят престъпните си писма в съчинението „Сърце под камък“ и в други подобни пошлости… Обвиняеми! Призоваваш се на съд! Стани и се защищавай!
Мельос с пребледняло като сяра лице едва успя да каже едно „Да…“ с отпаднал глас.
— Какво да? На кого принадлежи това „Да…“? На крадеца или на любовника? Казвай! Спаси честта си. Признанието ти ще бъде сметнато като полуизкупление. Казвай и ще ти помогна. И вече съм склонен да повярвам, че оная глупачка Стамири и още по-глупавата Кальондзи, които са се усъмнили, че си откраднал, са изпаднали в заблуждение. Отхвърлям това нещо! Една ученичка, колкото и да е богата, невъзможно е, казвам, една ученичка… да носи в джобовете си такива големи суми. Казвай значи самата истина и само истината. Жертва на Юго ли си? Да?
— Господин учителю… — отговори Мельос и впи нокти в чина, за да не падне.
— Казвай. Друго предположение не може да се допусне. Или едното, или другото. Аз обаче отказвам да приема страшното подозрение, че един такъв ученик… образец на прилежност, може да се подхлъзне и да извърши ужасното деяние кражба. Казвай, Кадрас. Хайде имай смелостта и да си признаеш! Ще бъда снизходителен. Мога даже да ти обещая, че ще се застъпя за снизхождение и пред господин директора.
— Господин учителю… — каза Кадрас — защо ме измъчвате така?…
Там на последните чинове Аграмбели беше станала бяла като платно. Кальондзи плачеше и скимтеше като кутре.
— Защо?… — продължи с болка в гласа Кадрас. — Добре, ще напусна. Напускам сам училището. Оставете ме да си вървя…
— Да си вървиш ли? — изкрещя попът, черен като опушен параход. — Да си вървиш ли? И ти си въобразяваш, че човек може току-тъй да опетнява честта на едно момиче от почтено семейство и да изпросва милост само с едно обикновено напускане ли? И си въобразяваш, подлецо, че мога да позволя въпросът да приключи с едно напускане на училището ли? Лъжеш се! Ще те предам с вързани ръце на правосъдието, където пред много повече хора ще бъдеш заставен да направиш мръсното си признание!