Седнали до огъня, двамата разговаряха до полунощ все около същия въпрос. Опитаха се да поговорят за друго нещо, но все момчето им бе на езика.
По едно време старецът се сети за нещо.
— Арети, излизала ли си днес от къщи? — запита той жена си.
— Не… Само една крачка направих тук до Севдини, да й поискам ръчната мелница за кафе.
— Я ми кажи оставяла ли си вратата отворена?
— Да… Какво, една крачка съм направила.
— Това е! — каза той високо. — Към обед ли беше?
— Около обед ще да е било.
— Точно така е станало. През това време то е дошло, влязло е, взело си е бохчата и си е отишло. Запали светилника!
— Къде ще вървиш?
— Запали го, ти казвам! Ще отида да проверя за нещата му.
Той стана възбудено и влезе със светилника вътре. Но щом отвори вратата, пламъкът изгасна. Изглежда, че прозорецът беше отворен. Той погледна през него звездите и се замисли. По едно време се сепна. Някой дишаше в тъмното. Старецът се хвана за сърцето.
— Мельос!… — извика той. — Момче! Ти ли си?
Нещо черно мръдна долу. Постелката позашумоли.
— Мельос! — извика той отново. — Защо не се обаждаш, сине? Ти ли си? Няма ли да проговориш? Аз съм, чичо ти…
Лежащият не се обади. Вместо отговор почна плач.
— Арети!… Светни веднага! Тук е!
Арети донесе веднага лампата и намериха момчето, плувнало в сълзи.
— Какво ти се е случило, момчето ми? — запита го благо старецът. — Какво пострада, милото ми? Стани… стани. Да вървим вътре. Всичко ще ми разправиш. Арети! Сложи масата. Момчето е гладно.
— Не… — обажда се тъжно Мельос. — Не искам.
— Я ставай! Като ми разкажеш всичко и ти поолекне, ще видиш, че и мене ще изядеш. Арети, стопли храната. И аз ще ям. Огладнях. Хайде, момчето ми. Да вървим!
Старият го заведе вътре, като го прегърна през рамо. Мельос търкаше очите си със свити юмруци, за да избърше сълзите.
— Седни тук, тук… Облегни се на възглавницата. Виждаш ли, имаме и огън. Хайде сега… Ще се наядем добре и после ще ми разкажеш всичко. Какво си сготвила, Арети? Нещо на запържено ми мирише.
— Малко говеждо с кромид лук — яхния направих…
— Ех, златни ръце си имала!… Напълни каната от червеното. Ще отпразнуваме случая.
— Не, чичо! Аз няма да ям.
— Ето ти пак. А бе, ще ядеш, та ушите ти ще плющят. Затова ли те държа тук, а? За да стоиш гладен ли? Не го слушай, Арети… Сложи софрата. Ако не ядеш, какви сили ще имаш утре за училището?
Какво му хрумна да спомене за училището! Очите на Мельос отново плувнаха в сълзи.
— Ето ти пак! А, няма ли да ни кажеш какво ти се е случило?
— Няма вече училище, чичо Анестис. Изпъдиха ме. Свършено…
— Изпъдиха ли те? Та кой разбойник стори това нещо?
— Директорът на училището…
— Я виж ти! Та теб ли намериха да изпъдят, проклетниците! Златото ли? Не плачи… Аз съм тук. Всичко ще оправя. И на училище ще ходиш, и писмо ще учиш. Не плачи!
— Няма! Няма вече… — казваше непрекъснато Мельос. — Никой вече няма да ме приеме в училище.
— Е, добре де, тогава ни разкажи какво се е случило?
Мельос избърса очите си и му разказа всичко. За учителя с пеперудката, за директора. За голямата обида, която директорът му нанесе пред очите на учителя… И накрая за стария прислужник на училището, онзи с кавадията, и за мастилото, с което опръска лицето му.
Така му поолекна малко на сърцето.
След това старецът поглади мустаците си и размисли отново за това, което чу. Подложи на преценка и кривото, и правото. В какво беше се провинило момчето и в какво другите. Накратко казано — за всичко беше виновен директорът. Той беше обидил момчето, той го беше подгонил. И какво можеше да стори клетото момче? За да не го хванат, плисна мастилото в лицето на стареца.
— Е, не беше право и това, не. Старецът не ти е бил виновен. Да си кажем правичката… не е дребна работа това, което си сторил… цяла мастилница в лицето му! Ето кое обърка всичко. Всичко друго може да се оправи. Цялата трудност сега се състои в това, как да се подхване старецът. Ти каза, че той живее в сутерена и носи кавадия, нали? Добре, с него ще се оправя, но с директора няма да мога да се справя, а пък заради него е станало всичко. Беден с беден ще се разберат, но с другия какво може да се направи… Но слушай да ти кажа, този господин няма никакво основание да се сърди. Той е обидил детето. Свършено! Арети, утре сутринта рано-рано ще ми приготвиш другите дрехи. Ще отида и ще оправя всичко. Хайде сега свършено. Станалото — станало. Арети, сложи да ядем!
Както каза, така и стори бай Анестис. Сутринта, преди още да се съмне добре, той се приготви и се запъти към сутерена. Почука няколко пъти на вратичката. Отвътре се чуваше хъркане. Несполука. Готвеше се да пообиколи из двора, докато се събудят, но в този миг вратичката се отвори и се появи една глава, изцапана с мастило.