— Ах… — рече целият клас като човек, който се съвзема от припадък и поема първия си дъх.
Като излизаше, Дакридзикос се приближи тайно до „автомобила“.
— Я, мари… дай веднага стотака!
— Ами нали каза, че го намери?
— Бабината ти трънкина намерих! Взех го назаем за половин час от „фустата“. Дай го веднага!
— Лъжеш. Вземи го.
— Защо се преструвах на дрисльо, мари, толкова време? За да ми остане само вонята ли?
— Като не можеш да търпиш Кадрас, защо правиш това?
— Така, за кеф.
— Ти си гамен…
— Много ти здраве.
— Да пукнеш дано!
— Както кажеш.
Дакридзикос слезе, пъхнал ръце в джобовете си, като си подсвиркваше една неприлична песничка.
— Защо направи това, бе, Торис? — запита го и заместник — главатарят.
Дакридзикос прекъсна подсвиркването си и изпадна в дълбок размисъл.
— Не знам… — рече той, пуфкайки. И след малко добави: — Няма ли да пукнеш.
— Добре, добре, млъквам.
Двамата гамени слязоха на улицата, гледайки с притворени очи като котки сред някой сокак децата, които излизаха и си отиваха в къщи…
(обратно)Глава седемнадесета
Пролетта замая и опияни всичко. Тя окичи вратите на къщите, нахлу и през прозорците на училището и очарова очите на момичетата. Обаче за „персите“ пролетта беше неприятна. И нищо повече.
Дакридзикос откачи венеца от входната врата и го понесе на едно магаре. Той не можеше да търпи подобни „лигавщини“. Но към една роза прояви милост. Тя беше толкова аленочервена, сякаш розово сладко, че сам той я изяде.
Учителката по пеене си върза червена кърпа на врата. Някакви птички скачаха от клон на клон като ноти.
Пролет. Бандата обаче си имаше свой начин за определяне на годишните времена.
Бос ли си? Тогава е пролет. Кестени ли ядеш? Тогава е зима. Плодове ли крадеш? Тогава е есен. Това, което разправяха учителите за „годишни времена“ и тям подобни, са сапунени мехури и празни приказки. Никой сериозен „перс“, който уважава себе си, не чака календарът да му каже кога настъпва пролетта. Самата му кожа усеща това. Горещо ли му е? Тогава е пролет. Настръхва ли? Тогава е зима.
Мельос обаче усети пролетта по благоуханието. Но най-добре прочете това в очите на Аграмбели. В тези очи беше цъфнала най-очарователната пролет в света. Той усети това и по много други неща. По водата… която стана като огледало. По вълните на реката, които бяха укротили своя гняв. И много други неща показваха, че пролетта е дошла. Химните, които се носеха из горите. И къпинаците. И пръстите, които лепнеха от плодовете. И приглушеният смях на царевиците по нивите в полето. Това беше пролетта.
Един ден привечер Мельос се разхождаше и си бъбреше „Аграмбели… Аграмбели…“ и без да иска, налетя точно на бандата. Дакридзикос го погледна намусено право в очите.
— Я ела тук, бе!… — каза му той. — На сгода си ми дошъл. Защо пишеш такива съчинения? Какви са тия сапунени мехури, бе, дето си седнал да пишеш?
Мельос освободи ръката си и го погледна кротко.
— Не съм ви засегнал… — каза му той.
— Мене ме засягаш… — извика главатарят.
— Всички ни засягаш… — допълни неговият адютант.
— С бълхи ни напълни, бе! — извика отново Дакридзикос.
Само Куркулос стоеше спокойно до стената.
— Ти защо не говориш, бе? — запита го главатарят. — Все на улав ли ще се правиш?
— Бълхи… — повтори Куркулос без настроение като ехо.
Вечерният ветрец развяваше косата на главатаря; един мръсен кичур падаше върху челото му. Дакридзикос гледаше диво и косите му бяха разрошени като козината на куче след сдавяне.
— Дотегна ни, бе! Как да ти го кажа? Някой ден Песпес ще си плати за това.
— Защо? — запита Мельос. — Какво ви прави той?
— Какво ни прави ли? Ами че чете ни съчиненията ти, бе, та ни се повръща. Умира да те хвали. Ето това ни прави. Но пази се! Предупреждавам те. Той ще падне някой ден в някоя яма… и ти ще си виновен за това. Значи… ела на себе си. Няма какво да кажа повече. Ти, Хамоляс, имаш ли нещо да кажеш?
— Ела на себе си… — рече заместник — главатарят.
Мельос ги погледна, без да трепне.
— Ще пиша… — отговори той кротко и тръгна да си върви.
— Ах!… — изпъшка главатарят и му идваше да се разплаче. — Кажете му и вие, бе. Кажи му нещо и ти, бе, теле!
— Прави му сметката… — рече Куркулос — Какво ще сме виновни, дето ще те хвърлим в реката?
Мельос не се и обърна да ги погледне.
— Да му сложа ли една марка? — запита Хамоляс.
Главатарят го мацна по мутрата с длан.
— Пукни, бе. Ние сме мъже. Безчестия не вършим. Ще го хвърлим в реката честно.
— Да… но… — каза през зъби адютантът му.