— Какво но?
— Право ли е, като сме трима срещу един?
— Право е… — избърза да се обади Куркулос — Ами той със съчинението си защо се заяжда с целия клас? Право е.
— Кой каза, че е „право“? — запита ядосан главатарят.
— Аз… — каза Куркулос с отпаднал глас.
— Не се ли гнусиш още от мутрата си ти, бе? А? Кой ти каза, че тримата ще го хвърлим? Един ще го хвърли. Доблест, бе! На какво ни учеше „фустата“? А?
— Така е… — рече смирено Куркулос. — Това е доблест първа класа.
— Бабината ти трънкина е…
Другите „перси“ се изненадаха. За първи път виждаха главатаря си такъв. Той отиде и седна на една каменна пейка и почна да чопли полека мазилката на стената.
После мушна мръсния си пръст в ухото си.
— Ние сме негодници… — рече той с отвращение.
Другите се оттеглиха настрана и почнаха да си приказват тихо.
— Разбираш ли нещо? — рече Куркулос. — Аз — нищо.
— И аз нищо…
— Едно искам да зная. Ще го хвърлим ли или не?
— Сега той казва „не“.
— Защо?
— Върви да го попиташ, де! Отде да зная аз. Да не съм телеграф.
— Свършено е с бандата… Това виждам аз…
Върнаха се отчаяни при главатаря. След малко всички тръгнаха и заскитаха безцелно. Не си продумваха нито дума. Само от време на време плюеха. Минаха край хубава висока къща. Сините й завеси я правеха да изглежда като приказна. Дакридзикос се спря и я загледа като болник.
— Да я замеря ли с камък? — рече Хамоляс.
— Пукни… — отговори главатарят, но веднага се разколеба.
Наведе се, взе един голям камък и бясно го запрати срещу къщата. Вратата изстена.
— Да си вървим!… — рече той ядосано на другите.
Отдалечиха се. След малко пак заскитаха по улиците като отчаяни бездомни кучета. Беше хладно. Никой не носеше горна дреха. И тримата бяха дигнали яки до ушите си и бяха пъхнали ръце дълбоко в джобовете на панталоните си.
— Доволен съм… — рече по едно време Хамоляс, така само, за да каже нещо.
— От какво, бе? — запита го главатарят.
— За камъка.
— Пукни!
Стигнаха пред една каменна пейка. Седнаха и тримата и почнаха да замерват с малки камъчета един курник, който беше точно насреща им. При всеки удар кокошките изкрякваха отвътре като тълпа от деца и жени. Но „персите“ се наситиха и на това.
— Торис… — промърмори по едно време Хамоляс, за да наруши мълчанието.
— Е… — обади му се без настроение главатарят. — Какво искаш?
— Знаеш ли чия беше оная къща, дето я удари с камъка?
— Пукни!
— Нали не съм ти казал още чия е? Казах ли ти?
— Ще кажеш.
— Откъде знаеш какво ще кажа?
— Зная.
— Виж… аз щях да кажа… — започна да го усуква Хамоляс. — Щях да кажа… ето… Вместо да я замерим с камък, да се изпикаем на прага й.
— Пукни!
Отново почнаха полека да замерват курника.
Куркулос побутна с лакът в ребрата заместник главатаря.
— Като не си знаял чия е тази къща, защо почна да разправяш?
Главатарят понечи да го сграбчи за шията. Хамоляс обаче се намеси.
— Остави го, бе Торис… — после се обърна към Куркулос и каза:
— А бе, глупчо, ти ли ще му кажеш, че къщата е на Аграмбели? Та Торис не го знае ли?
— Запуши си и твоята, бе! — нахвърли му се главатарят с кървясали очи. — Пукнете всички, бе! Махнете се! Не искам банда. Разтурвам я! Още ли сте тук?
Хамоляс хвана Куркулос под ръка.
— Да си вървим… — каза му тихо той. — Нито „гък“. Хайде.
Изтърсиха прахта от панталоните си и станаха. И тъй, хванати под ръка, те се отправиха към околните улици.
— Брей! Какво щяхме да си изпатим… — рече по едно време Хамоляс.
— Разбираш ли го въобще? Във всеки случай аз — не.
— Нито пък аз. Разваля се.
— Някой ден ще убие някого и ще го тикнат в дранголника.
— Все повече и повече се разваля.
— Да не би да е болна майка му?
— Преди малко я оставихме съвсем добре в дома й. Кърпеше, без да дигне глава.
— Да не му е излязъл някой цирей под мишницата?… Или пък някакви пъпчици в носа му и го дразнят.
— Пукни, бе! Все глупости разправяш, добре казваше главатарят.
— Е, добре, де, какво става с него?
— Характерът му се развали, бе! Нищо друго не виждам.
— Нито пък и аз… Хайде тогава лека нощ!
— Къде отиваш?
— Отивам да прочета малко… по геометрия.
Хамоляс кипна.
— А, бе, дръвник! Добре те наричаше така главатарят. Откога си станал примерен и почна да четеш?
— Краставици на търкалета ще чета…
— Ами тогава защо казваш?
— Всички така казват. „Отивам да чета по геометрия“.
— Те от бандата ли са, бе?
— Не.
— Тогава остави ги да казват, каквото си щат.
— А, бе, знаеш ли? В една къща играят куклен театър, хайде да идем!