— С пари ли е?
— Не.
— Тогава за какво да отидем? Виж… ако беше с пари, това е друго вече.
— Че как „друго е вече“? — запита телето.
— Ако е гратис, ще отидем, ще седнем и никой няма да ни закачи. А ако беше с пари, щеше да дойде някое копеле да ни изпъди, щяхме да го хванем за шията и щеше да стане бой… щяхме да се повеселим… А така гратис — мъртвило. Не, няма да отидем.
— Правилно… Я ми кажи. Идват ли в кафенето на чичо ти едни такива старчета, дето дремят?
— Да, идват. Но те дремят, за какво ни са?
— Ще им грабнем някоя броеница и ще я хвърлим в реката. Те дремят. Няма и да усетят, че сме им я грабнали. Ще вървим ли?
— Добре, да вървим.
Като остана сам, главатарят затвори очи и млъкна. Той беше като болно куче. След малко ги отвори отново и загледа студено луната. В сърцето му нямаше нито следа от радост. Денят му беше протекъл безполезно. Един беден ден. Празен откъм лудории. Няколко замервания с камъни, едно-две измъчвания на беззащитни кучета, малко плюене, малко псувни и това беше всичко. Той си спомни входната врата на дома й… как прокънтя, когато я удари с камък.
Защо стори това? Сега го измъчваше нещо друго: чувствуваше ли болка вратата? Дали пък и самата Аграмбели не се бе пробудила от страх и сега не можеше да заспи… На какви ли бели чаршафи лежи…
Торис, ти ще умреш от любов по нея, а тя ще помисли, че си умрял от треска или от далак. Всички подушиха, че има любов с друг, а тя и хабер си няма. Преструва се, че нищо не знае. А ти искаш да я направиш своя другарка. Да я дигнеш до небесата, да я направиш богиня, каквото пожелае. Нищо, че няма да има образование. Стига само тя да пожелае. Ще се казва Христиди… Хай по дяволите! Такова глупаво име ли ще носи? Защо?… Нима Дакридзикос е лошо презиме? Да-кри-дзи-кос. Като картина е.
Той ще се постарае да стане ловец, ездач или нещо друго… Това са мъжествени професии, пък и не изискват особено образование. Ще минава край вратата й „раван“ и от калдъръма ще изскачат искри.
Тя обаче не го и поглежда. Кадрас й открадва цял стотак, а тя казва: „Не, не е той“. Защо го прикрива сега? Нека го каже открито! Той е крадец! Ако не беше крадец, за какво обикаляше около чина й? Мръсник, Кадрас! Ти си крадец, бе! А тя го обича… Виждаш ли каква мръсница е? Презира него и предпочита крал… я помисли, бе, я си помисли, бе, Торис! Вярваш ли — ама така, мъжката, че Кадрас е крадец? Бабината ти трънкина вярвам! Та тъкмо той ли, бе, може да е крадец? Е, тогава светът е лудница, бе, един мръсен свят, от който няма нищо по-лошо! Имай доблест, бе! Кажи го без страх! За друго нещо отиде Кадрас до чина й. За какво отиде? Да… За какво отиде? За какво друго, бе! Нима не можеше да отиде за… друго нещо?
Ето нима не можеше да отиде, за да… за да вдъхне малко благоуханието му? За това, я, говедо недно? Защо си ми заразправял тогава „крадец“. Какво, ще станеш като Карумбалос ли? Да… Както го каза, така е. Отиде да вдъхне благоуханието му. Ето… както правиш сега… и ти…
Но какво прави той там? Къде се намира? Какво правиш, бе, Торис? Допираш се до вратата й и вдъхваш благоуханието й. Дръвник! Но кога, по дяволите, е дошъл тук? Виж ти до какъв хал е стигнал! Като Кадрас ли стана и ти, проклетнико, та си тръгнал да душиш вратите?
Беше готов да се изплюе. Тогава внезапно забеляза белега, който камъкът му беше оставил върху вратата. Недей… Ръката му се плъзна по раната върху боядисаната дъска… гальовно… нежно… Долу ръката! Какви са тия безсрамия, бе! Долу ръчището ти оттам! Върви, да го пъхнеш в нужника! Келеш! По дяволите!…
Той удари с юмрук върху стената и очите му се напълниха с прашинки. После се опита да ги махне с ръка… Но забеляза, че тя се намокри… А, по дяволите!
(обратно)Глава осемнадесета
Бай Тодос тъпчеше лулата си с готов тютюн и ругаеше „бащите и майките“ на онези, които бяха забранили да се пуши домашно приготвеният. Човек си го береше от нивата, окачваше си го да се суши и той ставаше жълт като злато. После си взимаше от него, напълваше устата си с вода, напръскваше го, сядаше със скръстени крака и го нарязваше с кеф, а сетне запалваше от него и стаята му благоухаеше като черква.
— Кожодери! Говеда! Луцифери. Какво им пречи, ако изпуша цигарата си направо от божия лист? Не, кажи де!…
Внезапно той дигна ръка.
— А ти пък какво търсиш, та отнемаш слънцето на стареца? Око за око и зъб за зъб… Нали добре го казах? Ела, седни. Не се оправдавай. Научих всичко. Досега дяволът се е показвал всякак — и с рога, и с опашка… Но с расо… за пръв път го виждам. Очите ми видяха… как го казваха това учените, бе, пакостнико? Но хайде остави. По-удобно ми е така. Всички божии слова са добри. Само пази да не попаднат в устата на поповете. Лошо ли казвам? Един ден Исус вървял край една река и срещнал едно жабче. „Бре… казал си, я виж колко е меко…“ и го настъпил. Но жабчето изведнъж надало такъв крясък, сякаш стомахът му бил пълен с железария. „О, боже господи, колко мъдро си направил всичко — рекъл Исус. — Ако това жабче не притежаваше такъв глас, и мравките дори щяха да го изядат!“… Няма ли да влезеш вътре да кажеш добър ден на баба си?