— Казах й.
— Ето такъв глух кон съм станал. Седнал съм тук и си бъбря и не виждам кой влиза и кой излиза да види болната. Как я намираш?
— Добре е.
— Добре е, за да тръгне. И двамата си поставяме нещата в ред. Гласим се да не би смъртта да ни завари неподготвени и ни върне обратно без такса в света на муките. Добре ли го казах?
— На мъките.
— Нищо, злото е малко! Ела сега, седни да си поговорим по нашите работи. Научих, че Еразмо събира поздрави за другия свят. Истина ли е?
— Така разправят.
— Със същия кораб ще отпътуваме. Какво казва тя?
— Въздиша и търси жених.
— Виждаш ли каква проскубана кокошка е! Седи и мухлясва в собствената си кожа и щом се появи смъртта, „жених“ вика. Ама че безобразие е човекът.
— Но и преди все жених търсеше… — каза Мельос.
— Бре!… Тъй значи, а? А защо не си е взела? Ха-ха-ха. Добре казват, че лудостта и крастата са братовчедки. И двете все по човека ходят. Познаваш ли оня вдовец, дето продава трици тук малко по-нагоре, до лимонадената фабрика?
— Да.
— Не може да си помръдне краката: та и той търси булка. Я ми кажи… я ела по-насам. Това, което се разправя за тебе, истина ли е?
— Какво?
— Слушай! Какво става с твоята доблест? Напразно ли отиде толкова учение? Казвай сега, но… погледни ме, искрено ще ми кажеш: истина ли е, че си се влюбил? Защо, бе, пилето ми? Не знаеш ли какво казва и песента? „За мъката на любовта си малък още“. Или не си? Няма ли да ми отговориш? Е, добре, нека стане твоето. Но… погледни ме, каквото и да правиш, аз ще ти изтръгна тайната. Затова разправи ми всичко, преди да съм ти я откраднал. Кажи си я доброволно: влюбен ли си, или не?
Мельос беше ядосан и смутен.
Не знаеше какво да отговори. Нито пък искаше. Изръмжа нещо.
— И в мравя дупка да се скриеш, пак ще те намеря. Я ела тук! Закъде си тръгнал?
— Не искам да говоря за такива неща.
— А… Ами ако беше жив покойният ти чичо, щеше ли да скриеш и от него? А?
— Не зная. Пусни ме сега да си вървя.
— Да ти кажа ли аз какво щеше да направиш? Всичко щеше да си признаеш на него. И тъй, казвай! Нали знаеш, че той ме остави на негово място? Къде си тръгнал съвсем самичък в огъня, без да се обадиш на чичо си?
— Ти какво разбираш от тези работи?
— А! Та ти, вчерашният, ли знаеш по-добре? Я попитай леля си Зумбуля! Сега лежи и охка, но попитай я ти какво беше преди години… Севдата я подхвърляше като зрънце в сито. А-ах… Направи ме, боже, само мъничко по-млад. Не за нещо друго, но ей тъй, за да погоря още малко. Ето това е всичко на всичко, което липсва на дъртия. Сега съм угаснало огнище. Виждаш ли колко е лошо сега? Не ме е грижа, момчето ми, че толкова рано си навлязъл в мъките на любовта. Не. Мъчно ми е, че си залюбил една грозотия, една черна като тиган… една…
— Лъжа!
— Ех! Улових те! Виждаш ли? Нали ти казах? И в дупката на дявола да беше се скрил, пак щях да те намеря. Ах, боже, боже, защо така добре познавам пустите сърца? Видя ли! Докато кажа едно-две-три, и той се издаде. Накъде сега? Защо се дърпаш? Трябваш ми. Не се инати! За друга работа ми трябваш. Ела… Ето седни тук като добър ученик да ти кажа какво ми се случи и на мен. Не ми се подигравай. Сгреших. Какво да се прави. Нали сме хора. Преди някое време дойде тук един влах кехая, с когото се бях запознал по-миналата година в дома на един мой земляк. Запомнил ме, пръчът му с пръч. Дойде тук, сви цигара и ми разправи подробно. Там горе, казва, по планинските пасбища, дето отиваме с цялата си челяд, влачим и цяло стадо дребни деца, които остават неграмотни. „Ти — казва ми той, — дето управляваш това голямо школо, дали нямаш някое начетено момче, да го вземем горе, да дойде да учи дребосъчетата ни? С пари ще е“. Е, на, ето тук сглупих… Помислих си, че твоя милост ще се съгласи и му казах… „Бре, я виж ти късмет! Имам едно, дето е огън и пламък, и може и на владиката уроци да дава! Но е болнаво и чичо му няма да го пусне.“ — „Недей, бе сватанак! — казва ми той. — Ще му плащаме като на голям учител и ще има да яде масло и каймак, там ще стане като топка!“ — „Какво да те правя? — казвам му аз. — Болнаво е.“ Виждаш ли каква глупост направих?… Мислех, че не искаш…
Мельос тръгна да си върви с насълзени очи от яд и мъка.