Част втора
Глава първа
— Ще ядеш впрочем… мляко, впрочем… и ще наедрее впрочем търбуха ти… Харесва ли ти?
— Какво?
— О-о-о-о-ох… Аз ти говоря впрочем, а ти, впрочем гаргаленки броиш… Тъй ми се струва. Така ли село ще градим?
— Извинявай, кехая.
— Извинявам те… Извинявам те впрочем, дето казваш, но слушай ме малко и ти. Най-напред… с този ялелейли, който носиш на гърба си, ще умреш впрочем от студ.
— Кой ялелейли?
— Ох… Почна да се майтапиш ли с мене?
— Отде да зная аз какво значи „ялелейли“…
— Ето това, дрехата, която носиш… Как се казва?
— А, това ли е ялелейли?
— Ами че кое?
— Е, какво да се прави тогава, кехая.
— Най-напред впрочем… не искам да ме наричаш кехая. Ще ме наричаш с кръщелното ми име.
— А как е кръщелното ти име?
— От старинните имена е… Алкистос… Най-напред впрочем попът щял да го сбърка с Алкивиадис и тям подобни, но баща ми впрочем се намесил и го оправил впрочем.
— И така впрочем?
— И сега ме викат впрочем Кицос.
— Браво.
— Знаеш ли колко ученици ще учиш?
— Не. Колко казваш?
— Осемнадесет… Осемнадесет и нещо.
Мулетата сами намираха пътеките. Умни животни, с такава памет, че да се смаеш. Алкистос яздеше до него и си свиваше цигара.
— Да ти свия ли и на теб една? — рече той на Мельос.
— Не те ли преследват стражарите?
— Къде ще ме намерят? И да ги търся впрочем, няма да мога да ги намеря.
— Защо не си вземеш готови цигари?
— Те вонят впрочем на пръдня.
Добичетата почнаха да навлизат в пазвите на планината. Мулето на Мельос вървеше като влакче по релси. Време беше да подхване някоя песенчица. Когато песента свърши, Алкистос изцъка един-два пъти с език.
— Май не ти харесва, виждам, Кицос.
— Ммм… не мога да разбера… какво по дяволите има в гръкляна ви впрочем, та пеете песните си така впрочем, сякаш топчета има в него.
— Не си ли чувал друг път такава песен?
— И друг път впрочем слушах един, който клокочеше впрочем… и голям мерак имам да хвана някого за челюстта и да видя има ли в гръкляна му топче или няма?
— С други думи, песента не ти харесва, а?
— Цъ…
Хареса му се доблестта на Кицос. Думите му бяха по-груби и от обущата му, но бяха искрени.
— Я ми кажи, Кицос, вие кога пеете?
— Ка… като си попийнем впрочем…
— Хм… Не ми се вярва да е така. Защото, дето казваш, виждал съм някои овчари да пеят в пусти места, без да са пили дори и вода.
— А… те впрочем… са лапнали впрочем, дето казваш, кривака.
— Нищо не разбирам.
— Хайде де!
— Е какво, ще те лъжа ли? Не разбирам.
— Нещо… впрочем… гори, впрочем в сърцето им.
— Много те разбрах.
— Любов, де! Е, да му се не видяло! Аз ли впрочем ще ви уча вас отраканите? Там впрочем в града започвате да закачате женските още от майчината им люлка. Ееее… на много незнаещ ми се правиш? Я ми кажи… твоя милост оставил ли си някоя Мелеменя в града? Но искрено ще ми кажеш!
— Ммм… да. Тоест… да…
— А, бе, какво ги дъвчеш впрочем думите си впрочем? Срамно нещо ли е? Казвай.
— Е, да.
— А как се казва?
— Аграмбели.
— Аман!
— Какво аман?
— Ох, майчице! Че име на мома ли е това?
— Ами че какво е?
— Е, свършено е със света — каквото си търсеше, това си намери… Трябваше да пропадне и пропадна. Че аз нали го казвах това… Ох!… Добре да си пати…
— Слушай, Кицос. Ако искаш да сме добре, първо ще прекръстваш устата си с босилек и после ще произнасяш това име. Чу ли?
На Кицос му стана тясно около врата.
— Чакай, де… Чакай, де… Недей така… Тъкмо впрочем… бяхме почнали впрочем, да се побратимяваме… а сега какво, искаш да се скараме ли? Пошегувах се.
— Не искам такива шеги!
— Добре.
Кицос остана като попарен. Извади кесията си с тютюн и сви една дебела като луканка цигара. После я запали и напълни устата си с пушек.
— Пошегувах се… — рече той разкаяно. — Понякога впрочем… не меря впрочем… думите си. Хайде ела да се сдобрим. Не искам впрочем да ми се сърдиш.
Той сви и за Мельос цигара. Мельос я запали и насмалко не се задави.
— Ясно… Още си новак… Не си се научил да пушиш… Впрочем.
Смрачаваше се, когато се изкачиха на върха на планината. Враните майки викаха своите малки за спане. Направиха един-два кръга над скалите и след това нощта ги погълна. Всичко утихна. Нощният ветрец пронизваше. Под дрехите на Мельос пролазваха съвсем леки тръпки. Добре му казваше Алкистос, че ще измръзне с този „ялелейли“. Мельос се облегна на една скала. Тя беше още топла от слънчевите лъчи, но след малко и тя изстина. Алкистос се погрижи за него…