— След малко впрочем… устата ти ще затрака като кречетало. Но не се страхувай. Ще те наглася. Ти върви да събереш съчки. Аз ще потърся впрочем някоя суха фъшкия.
— Какво ще я правиш?
Алкистос го загледа отчаяно.
— Не знам впрочем… Може би да бъркам, но ми се струва, че онези там долу в училищата ви оставят слепи.
— Не мога да си спомня да са ни говорили нещо за фъшкии.
— Добре впрочем направих… че не се учих впрочем на писмо и четмо.
— Ами тогава това… образование, което имаш, искам да кажа думата „впрочем“, която употребяваш, откъде си я научил?
— А… научих я от моя ефрейтор, впрочем във войската, когато бях войник. Не е ли добра?
— Как не!… Но за фъшкията не ми каза нищо.
— Събери първо дърва и после ще видим.
След малко Алкистос се завърна с една много голяма фъшкия, като я поглаждаше, сякаш беше от велур.
— Готови ли са дървата? Наклади ги впрочем и ще ти кажа. Почакай… Най-отдолу впрочем ще сложиш подпалки. Тъй, гледай сега.
Той взе фъшкията и проби дупка в средата й. После извади от джоба на жилетката си прахан, откъсна парченце от нея, запали го с огнивото си, пъхна го в дупката на фъшкията, почна да я размахва насам-натам като кандилница. След малко от фъшкията почна да се дига пушек, а сетне се появи и пламък. Тогава той пъхна изведнъж запалената фъшкия под подпалките и огънят се подхвана.
След това те седнаха с кръстосани крака и вечеряха, с каквото имаха — какво друго? — хляб и сирене. Нима овчар яде друго нещо!
Като се нахраниха, удариха го на приказки.
— Я ми кажи впрочем… — рече Кицос по едно време… — искам да зная има ли край въобще писмото?
— Не.
— Тц-тц-тц-тц, какво разправяш, бе, момче… Я виж ти… Ама колко са, бе, тези дяволски букви, че не се свършват.
— Безброй.
— Какво? Ох, майчице, ама ме наредиха!
— Какво те наредиха?
— Знаеш ли колко ми беше казал, че са, да прощаваш, един мръсник?
— Колко?
— Двадесет и четири! Ах, че попара!
— Чакай, правилно ти казал. Буквите са толкова, но писмото, тоест… образованието.
— Я ме заплюй, че да се оправя. Остави. Чувал съм, че тези, които учат, се учат клас след клас. Истина ли е това?
— Вярно е.
— А ти за кой клас си сега?
— За четвърти.
— Разбрах. След това — пети, нали? Правилно ги казвам, а? Ето впрочем, че и аз нещо научих. А след това шести, нали? Ето… че другаруването ни не отиде напразно…
Полека-лека огънят се разгоря и камъните се нагряха. Щяха да прекарат нощта на топло. Мулетата пасяха край тях мирно и безгрижно. Докато каже: „Хайде лека нощ“, Алкистос почна да хърка. Щурците наоколо почнаха да го подиграват. Мельос не се ядоса. Огънят и мулетата го успокояваха. Присъствието им му вдъхваше сила. Нека планината си е огромна и дива и нека исполинските дървета издават тези пронизителни звуци, които никак не приличат на нежното шумолене на полето. Казват, че в такава доба излизали „таласъми“, изскачали всички духове — бродели и ръсели… Отнемали ти гласа, отнемали ти разсъдъка и тям подобни… Мельос, разбира се, не вярваше много на тези неща. Но все пак не можеше всичко да е лъжа. Това са му го казвали големи умове. Бай Тодос, Пердикопулос, Еразмо. Все нещо повече знаеха те от онзи педя — човек, Дакридзикос, който твърдеше, че всичко това са „бабини деветини“.
Нощта протичаше леко по върхарите на дърветата и пееше тихо. Алкистос й пригласяше с хъркането си. Мельос си спомни за нея. Цялата беше очи, светлина… благоухание. И той се наведе и ороси планинската тревица. Аграмбели! Ако не я обичаше, всичко би било безполезно. Хубавият свят нямаше да има някаква красота. И пролетта щеше да бъде пълна с плесен. И морето би било една локва. Аграмбели, благодаря ти, задето те обикнах сега, когато светът погрозня… защото какво щях да правя сред един грозен свят без Аграмбели…
Всевъзможни планове се мяркат и отминават един след друг. Мечти с мечти се сменяват… и огънят приятно пращи. Ще й поиска една снимка и ще поръча да я оградят наоколо със златна рамка, както са направили с иконата на Богородицата. Че защо, нима тя беше по-хубава?… Само гледай си добре даскалъка… Кадрас, момчето ми, гледай си го добре, защото за много неща си създаден. „Нашият град“ — ще каже някой ден господин кметът. Само се постегни и не се отпускай. „Не прави другиму това, което не искаш да ти правят“… Защо са те учили добрите старчета? Значи така… „нашият град“ — ще му каже кметът… Да… Но каква радост би било това за него, ако и тя не е наблизо, за да го чуе? Ние вече, Аграмбели, сме едно цяло. Добре му казваше някога Еразмо, а той не разбираше тогава: „една плът и една душа“. Да, но сега тя си спи сладко в пухеното легло, а той бодърствува край един огън на две хиляди метра над света.