Изглежда, че нещо се пъхна в ноздрата на някое от мулетата, защото то изпръхтя.
Алкистос скочи и се огледа объркано. После се обърна към бодърствуващия си приятел.
— Не спиш ли?… — запита го той.
— Сънят бяга от очите ми.
— Ти впрочем… още от сутринта впрочем те следя… много песни… малко сън. Ха… ха… сещам се!
— Какво се сещаш?
— Щом искаш… няма да те издам на никого. Но аз във всеки случай впрочем зная!
— Какво знаеш?
— Това, което знаеш впрочем и ти.
— Недей така, кажи ми ясно!
— Тези неща впрочем, дето казваш, не се изясняват впрочем повече.
Потърка ръцете си, протегна се шумно и измъкна кесията си с тютюн. Сви си цигара и я запали, без да проговори. После взе да рови огъня.
— Това впрочем, което и аз не зная, впрочем и ти не знаеш… — Той помълча и захвърли главнята.
— Е, какво?
— Е, ето това ще ни изяде главата на всички! Хайде ставай сега, защото се съмва!
Стегнаха отново подпругите, яхнаха и потеглиха. Мулетата вървяха сами, без да ги подканват.
Почна да се зазорява. Тих ветрец гонеше нощта и отваряше път на слънцето.
Косовете се ободриха и почнаха сладко да пеят утринните си мелодии.
Сега ездачите навлязоха в тъмна гора от буки и ели. Слънцето се промъкваше на редки снопчета, както прониква в мазетата.
— Сега впрочем, като стигнем на височината…
— Е… какво?
— Ще видим насреща впрочем къщите.
— Е, как изглеждат?
— И това ли не знаеш?… Ах, даскале… Та съвсем напусто ли отиде впрочем толкова учене?
Една коза, която се спускаше бързо надолу, се изпречи на пътя им, спря се за миг изненадана, после ритна във въздуха и изчезна.
— Ех, отиде един куршум… — рече Кицос.
— Защо?
— А, не разбра ли? Дива коза впрочем беше гостенката.
Казват, че месото й било кисело… а?
— Кисел е езикът им, защото не са го вкусили. Като локум е… Но ние го направихме кисело, защото не можахме впрочем да я ударим.
Е, тогава какво ми баеш за „куршум“ и „отиде“.
— Хм… Затова защото не нося със себе си пушка, затова.
След малко изминаха ската на планината и стигнаха пред нов гребен.
— Ето конаците! — извика му Кицос.
Там далече в седловината се появиха като някакви селски кошери колибите на „селото“.
Това бяха около десетина, сякаш обърнати наопаки, кошници, пръснати сред една нива. Около тях се издигаше тъмна гора…
Мельос се намери внезапно сред жива приказка.
(обратно)Глава втора
Утро. Планината се пробужда като цвете. Небето е ясно. Само едно малко облаче като щрих се поспира над колибите и после и то изчезва заедно с птиците. Мельос се събужда в учителския „конак“ и вдишва ненаситно планинските благоухания.
Колибата училище се намираше малко по-настрани от другите. Тя е по-голяма, със здрави „стени“, за да може да издържи на „бури“ и лошо време. Училището приличаше на преобърната фуния, изплетена от букови клони. Всичко ухаеше на планина, на лек ветрец и прохлада.
Едно овчарче открехна вратата и му поднесе мляко, вода и кърпа, за да се измие.
— Да бия ли хлопката, господине? — запита го то.
— Каква хлопка… как се казваш?
— Дросос.
— Какво е това „хлопка“, Дросос?
— Ами… хлопката, дето е окачена на вилата, и я бием, за да се съберат учениците, да ги учиш.
— Ето една чудесна работа! Ще я биеш, разбира се…
Дросос обаче не си тръгна… Поспира се пред входа, измерва с очи Мельос и се подсмива.
— Защо се смееш… Дросос? Какво има?
— Ха… казаха ми на мене!
— Какво ти казаха?
— Казаха ми, че си малък.
— Малък ли? Какво значи това?
— Ами… малък, дребосъче, дете… как да ти го кажа?
— Аха… и къде бяхте вчера сутринта, когато пристигнах, та не ме видяхте?
— Всички бяхме с овцете! И сега се върнахме, за да учим… Да бия ли впрочем хлопката?
— (И този „впрочем“?) Добре, бий я.
Звънецът започна да вика децата с дрезгав глас и някак си без настроение. Някакви агнета пробляха там горе на рида. Държаха ги отделно, защото майките им бяха измрели при агненето.
Минута по-късно колибата се изпълни с някакви обгорели от слънцето момчета и намръщени момичета, които го гледаха с нетърпима насмешка. Мельос се изпоти. Пак добре, че не му се изплезиха. Бедни Мельос… прибързал си да станеш даскал. Не си втасал още, „малък“ си. Как ще се справиш с тези зверчета?
Той извади кърпата си и избърса ситната пот, избила по лицето му. Най-после реши да се престори, че нищо не е усетил, че всичко върви просто и тихо.
— Седнете, деца!…