Никой не се помръдна.
Принуди се да повтори подканата. Никой не мръдна. Тогава Мельос пристъпи към едно разрошено момче, което беше най-близо до него.
— Как се казваш? — запита го той.
— Както искам, ме казват… Теб как те казват?
— Къде отиваш?
— Където искам.
— Я се върни!
— А-ха! Не, няма да се върна! Отивам по малка нужда.
И то прекрачи прага и си излезе.
Още по-гъста пот изби по лицето на Мельос.
— Я ела ти, добро момченце… — каза той на друго дете.
— Не. Няма да дойда. Отивам по голяма нужда.
И изведнъж всички се юрнаха навън, спуснаха се към седловината и почнаха да си играят.
На Мельос му идваше да скрие лице в ръцете си и да се разплаче. Но тогава внезапно откри, че не е сам. Беше останало едно момче. Само едно-едничко момче. Това беше Дросос. Мельос не можеше да повярва на очите си. Нима си имаше съюзник?
— Ти защо не си отиваш, Дросос?
— А… защото… господин учител… защото на мен не ми се пикае.
— Добре, Дросос… Тогава… ако искаш, можем да вземем урока ние двамата. А? Какво ще кажеш… Може ли?
— Може.
Седнаха и двамата и взеха урока цели два часа. Дросос беше огън. Научи се да чете на глас и възприемаше всичко. Когато свършиха урока, Мельос каза на Дросос:
— Бий сега хлопката!
Дросос удари хлопката веднъж, дваж. Нищо. Нито едно дете от седловината не изтича насам. Тогава Мельос му каза да отиде и да им каже, че са свободни и да дойдат да си вземат „книгите“. Само за минутка цялото стадо нахлу като облак и излезе, без да каже „довиждане“. Последен си тръгна Дросос… Той стигна смутен до вратата, каза „довиждане“… понечи отново да си тръгне… но накрая наведе поглед и почна да дращи с ноктите на краката си земята.
— Какво има, Дросос? — запита го обезпокоен Мельос.
— Господине… — рече момчето. — Господин учител…
— Какво има, момчето ми?
— Нищо. Довиждане.
Но не беше се изминала и минутка и отвън се чу гласът му.
— Господин учител… Обичам те!… — извика му то, след това побягна и бърже се завря в колибата си.
Мельос хапна от сухарчетата, които беше си донесъл, постегна се и тръгна да търси Алкистос.
Щом го видяха пред входа, жените се отдръпнаха настрани в по-тъмната част на колибата и го запитаха дали не търси Алкистос.
— Ела, даскале… — извика откъм огнището приятелят му — заповядай! Я сложи джезвето, мари, майко!
Мельос не се впусна в дълги обяснения.
— Кицос! — каза му той веднага. — Тук става нещо… Така и така. Някой е подучил тези деца. Не могат сами да измислят това. Нали е тъй?
— Мм… даскале, впрочем ти си значи… дребен като гъбичка.
— Казвай! Така ли е?
— Така е. Не се тревожи. Главният кехая ги е подучил.
— А защо?
— Като те видя впрочем такова дребосъче… стана впрочем кисел като оцет. „Доведе ли го?“ — запита ме той. „Доведох го“ — отговорих. „Постави го сега на чина, каза ми той, и върви да доведеш учител.“
Мельос се изправи.
— Къде?
— Отивам да се поразходя.
— Почакай да дойда и аз.
— Не. Искам да съм сам.
Мельос изчезна в гората и се прибра за следобедните занятия. Дросос го очакваше пред училището.
— Бий хлопката! — каза му той.
В гласа му прозвуча твърда решителност.
Дросос заби силно хлопката. След малко децата наизлязоха и се изправиха пред него като зловещи мумии. Мельос пристъпи и затули с тялото си вратата.
— Седнете… — каза им той.
Всички се закашляха дрезгаво и упорито. Мельос повика при себе си първия.
— Как се казваш, момчето ми?… — запита го той кротко.
— Както искам, така се казвам!
Момчето не беше още доизрекло думата си, когато силен плесник го повали пред първобитния чин. Косата на Мельос беше настръхнала и очите му светеха.
— Друг! — извика той. — Ти! Как се казваш! Казвай!
— Ка… ка… — започна овчарчето.
И то на свой ред залитна, блъсна се в плетената стена и се строполи на пода.
— Ти!!… — извика Мельос на третото.
— Я… Анос… — рече то и дигна ръка да се предпази.
— А ти!!!
— Митракос…
— Седнете по местата си! Всички!
Мельос не беше още доизрекъл думата си, и всички бяха вече насядали и трепереха като изплашени зайци. Настана тишина. Мельос седна и хвана главата си с ръце.
Тогава той каза бавно, с разстроен глас:
— Мене ме заболя повече… И няма да ме боли само днес. А ще ме боли и утре, и през цялото лято, докато ще бъда с вас. Трябва да ви кажа, деца, че досега не съм ударил никого. Но трябва да знаете едно. Не съм дошъл тук, за да ми се подигравате. Никой няма да приеме това! Дойдох да ви науча на малко от това, което знам. И дойдох да ви уча не със заплашвания, а с добро. А вие какво направихте? Подиграхте ми се, сякаш съм някакъв смешник. Ако не ви харесах, можехте да ми го кажете… Щях да си отида. Казали са ви, че съм малък и не струвам за даскал. Нима всички големи са даскали? Но ако е така, тогава виене се нуждаете от даскал. Нека ви станат даскали бащите и дядовците ви. Взехме ли някакъв урок, който да не ви е харесал?