— Аз, господин учител — скочи Дросос, — взех един и много ми хареса.
— … Когато възседнах мулето, за да дойда във вашата планина, бях изпълнен само с радост. Ще намеря, казах си, двадесетина приятели и през време на заниманията ще се учим, а в неделни дни ще излизаме всички дружно… ето…
— Господин учителю, има ягоди! — обади се едно слабо по-голямо момче.
— Щяхме да берем ягоди, щяхме да пеем и щяхме така хубаво да прекараме, че през есента нямаше да ми се иска да си вървя… но сега не ща да остана нито час при вас…
— Не, господин учителю, не искаме да си отидеш… — молеха с насълзени очи всички деца. — Каквото ни кажеш, това ще правим… Кажи ни, господин учителю, че няма да си вървиш.
— Добре… ще си помисля.
Привечер Мельос отиде и намери Алкистос.
— Хайде да вървим на разходка… — каза му той. — Искам да си поговорим.
Приятелят му сложи опинците си, взе тютюн, прахан, огниво и се запътиха към конака на Мельос. Щом седнаха, Кицос извади шапката си и я удари с все сила върху коляното си.
— Вълци ги яли! — извика той.
— Случило ли се е нещо?
— Случи се и е свършено вече! Утре те освобождават.
Мельос се смръзна.
— Преди малко ги оставих впрочем под чардака. Решиха впрочем да забранят на децата да дойдат впрочем утре. На вятъра впрочем ще бие хлопката утре. Те впрочем ще се преструват на глухи.
— Отде знаеш това?
— Преди малко родителите взеха това решение. И аз, горкият, бях там. Опитах се да ги отклоня. Но не съм женен и думата ми не минава.
Мельос прехапа устните си. Внезапно той се почувствува силен.
— Слушай, Кицос… — каза му той. — Искам да ми направиш една услуга.
— Какво!
— Обиколи от конак на конак и узнай дали някое от децата е обадило, че съм го бил.
— А… Бил ли си ги? Е, тогава сам си изкопал впрочем гроба си. Сега нищо не може да се направи.
— Моля ти се, направи ми тази услуга и после ще видим.
— Впрочем… Добре, отивам.
Кицос си сложи шапката, изплю цигарата и тръгна. Мельос не яде и тази вечер. Бяха му донесли още отрано малко точена баница със сирене, но той не посегна към нея. Навън из кошарите скимтяха някакви кучета. Алкистос се завърна мрачен.
— Не, не те е издало никое дете впрочем, никое… Но от това няма никаква файда. Утре си заминаваш. Няма да позволят на нито едно малчуганче да дойде.
Очите на Мельос блеснаха.
— Гледам те впрочем… — продължи Кицос — че хич не ти е грижа.
— Това няма да стане, Кицос!
— Ай! Какво няма да стане? Няма да им забранят ли, впрочем?
— Ще им забранят. Но те ще дойдат!
— Ето! Имахме впрочем по миналата година, дето казваш, едно мързеливо куче… Едно черно куче… кой го знае отде се домъкна, и дойде то, дето казваш, и се спря в конака ни впрочем… В това време майка ми впрочем месеше. Дигна впрочем точилката и му тупна един по главата, та цял ден квича. Но не се разкара. А от всички други конаци го викаха впрочем и му даваха впрочем хляб… Брей!… Но то — нищо! На другия ден друг бой, камъни, тояги… Но то — нищо! Най-после се отказахме. Хайде, бе, остани, рече му майка ми… Един комат хляб ще ми струваш. Хе-хе-хе!… И сега впрочем, като те гледах впрочем така заинатен, ха-ха-ха!… си спомних за него… впрочем, за кучето!… Ха-ха-ха!…
— А къде е сега това куче?
— Яде… яде… впрочем около месец и си отиде и тръгна по друмищата. Куче просяк беше то.
Мельос избухна.
— И с това куче ли ме сравняваш?
— Ха-ха-ха!… Нарочно ти разправих това… ха-ха-ха! Не! Не ни напусна, стана пазач, дето казваш, пустият му пес, и сега пази овцете… Ха-ха-ха! Гледам впрочем, че пламваш като прахан!
После почнаха да приказват за друго. Навън свиреше хладен ветрец. От време на време някакви кучета се сдавяха горе по егреците.
— Писа ли на… Мелеменя?
Мельос се разсърди.
— Не се казва Мелеменя! Нали знаеш.
— Забравям… Я почакай малко… А! Сетих се! Агри… Агри!… Не!… Агриеля!… Не!… Открих! Агриамбели! Ха-ха-ха… Я да му се не види, ама име са измислили.
— Защо? Да не би на твоята да е по-хубаво?
— Шът! Че изгорях. Я почакай да погледна дали не са ни чули. Свети Илия! Запази ни!
Кицос изплашен излезе и направи една обиколка около колибата, ослуша се веднъж, дваж и зацъка от безпокойство…
Когато влезе отново вътре, беше го избило пот.
— Аман… Е, свършено е вече впрочем, няма спасение за мене през тази година… не.