— Но… децата… — едва можа да промълви Мельос. — Децата… ме искат.
— Та кой тунеядец не искат децата? Даскале! Не сме те довели да учиш децата на чалъми и пехливанлъци и на някакви песнички! Стотинка по стотинка одираме от кожата си, за да ти платим! Чуваш ли?
— Но…
— Ще кажеш, че в „градовете…“ Плюя аз на градовете! Те изкарват все дармоеди.
— Слушай, кехая…
— Почакай, не съм свършил още… Цялата оная пасмина… адвокати, контета, попове, кожодери и душевадци… всички се събраха и се юрнаха наведнъж нагоре към овчаря, работния човек, да го доят… И ние си казваме… потърпи, душо, още малко и научи детето си на четмо и писмо и после никой няма да може да те излъже. А ти! Дошъл си, байно, да ги учиш на чалъми и някакви песнички! Не те искаме. Върви си с добро. Утре аз сам ще сляза да доведа учител. Сега свърших. Ако искаш, оправдавай се.
— Нямам какво да кажа… — рече с потъмняло лице Мельос. — Отивам си. Само ви моля… ако можете, да ми намерите един кон.
— Ще те сваля аз сам с мулето си, за да доведа и другия горе. Но… слушай. Не искаме никой нищо да узнае… Ще дойда призори.
Какъв ден беше този ден за Мельос! Той замина като мъртъв. И се закле никога вече да не мечтае. Никога вече да не вярва така много на себе си. Слизаше победен, смазан завинаги. Завря се в къщи и четири дни не излезе и не проговори на никого.
На петия ден някакъв дивак чукаше с ритници на външната врата и искаше да го види. Кира Матула го смъмри и му каза „най-напред да отиде да се научи на обноски и после да дойде да почука отново“.
Той пообиколи около къщата и пак дойде и почна да рита вратата още по-силно. Кира Матула разбра, че гостът е решен да събори дома й, затова слезе и му отвори. Отвори му, но го забра здравата. Мельос, изпаднал в летаргията си, не можа да разбере добре какво става. Успя само да долови, че човекът, който се караше със старата, повтаряше много често думата впрочем. Мельос ритна покривката и изскочи на прозореца. Светът беше такъв, какъвто го беше оставил преди четири дни.
Само до оградата на двора два черни коня се бранеха от мухите.
— Кицос!… — извика той.
— Ха-ха! Старицата впрочем хапе впрочем като усойница.
— Кога пристига, бе, Кицос?
— Ето сега. Свалих даскала… Добър човек, умна глава!…
— Ами тогава защо си го свалил?
— Подгониха го врабчетата с камъни. Разсипа се да бие хлопката… но нито едно не си подаде носа впрочем от конака. А после хванаха баирите. Ако не доведете нашия даскал, казаха те, няма да се върнем в къщи. Нямаше как… „Хайде, даскале, му казват, не е било късмет, догодина… Ще отидем да доведем оня дембел“. Но този даскал не беше никакъв пън. Беше глава. „Я почакайте… — каза той. — Така и така си отивам, но я ми кажете… какво става, та не ме искат децата?“ „Ааа… те обичат оня нехранимайковец, когото изпъдихме“ — му казаха. „Почакайте… — каза им той. — Учител, когото децата обичат, никога не е лош учител… Послушайте и мене, дето остарях по чиновете.“ „Прави им чалъми и театри — му казаха, — затова го обичат.“ „Да, но обичат и уроците му. Я ми доведете едно дете! Трябва ми. Искам да видя на какво ги е учил.“ Успяха да накарат впрочем едно врабче да отиде с книгите си. И след час „Докарайте ми муле — каза им той — да вървя да си гледам работата и вървете да доведете вашия даскал…“ Той е много умен, буден… почакай, каза и една друга дума… която прилича… на женско име.
— … София90!… — рече Мельос.
— Да пукнеш впрочем… Всичко знаеш впрочем! Хайде… сега! Ставай, да не замръкнем. Облечи се, обуй се и хоп! А ти стрино, сега като се сдобрихме впрочем, можеш ли впрочем да ни свариш по едно сладко кафенце?
Припомни си сега всичко това и се чуди как успя да се справи с онези зверчета. Сега минават край него и му казват добър вечер, даскале, и мед капе от устата им.
И тъй… Светът е сякаш от пух, когато ти си в него и в сърцето си имаш нещо, което се казва Аграмбели… „Вчера отидох да бера някакви цветя… не, че не зная, че не мога да ти ги изпратя, но ей тъй… само колкото да кажа, че бера цветя… «И това за Аграмбели… И това за Аграмбели…» Но не намерих нито едно… Каква ужасна планина! Щом като узна, че ще бера цветя за тебе, взе, че ги скри всичките. Алкистос обаче ми разправи други неща. «Не виреят впрочем толкова високо впрочем цветята, дето казваш». Ти знаеше ли досега, Аграмбели, че «не виреят впрочем» тук горе цветята? Не идвай никога тук горе, Аграмбели, никога, никога, защото тук горе цветята не виреят!… Мисля за реката, която минава край къщата ви. Един ден се бях спрял на по-горната махала и пусках оттам лодчици в реката. Не знаех какво да правя, Аграмбели. Все ще види, казвах си на ум, някоя лодчица и тя. Все ще зърне някоя, като ще се носят надолу. В училище ни учеха, че реките слизали от планините. Истина ли е впрочем това? Истина ли е сега, че в този момент се намирам там, отдето извира реката, която минава край вашата къща! Сега вече разбирам защо обичам така много водата на тази планина. Може да няма цветя, Аграмбели, тук горе, но всичко благоухае. Повечето треви имат приятна миризма. И буките дори благоухаят много хубаво. Отсега нататък ще обичам през целия си живот планините. И когато ще бъда в полето и ще ги гледам, ще казвам: «Ей там на онези планини мислех много за нея. И там горе разбрах колко велико нещо е любовта…» Сега вече е невъзможно да не ти изпратя това писмо. И ако не мога да ти го изпратя оттук, сам ще ти го дам, като сляза. Спомняш ли си, че…“