— Оп! Какво драскаш там? Ами че остави ги да си отпочинат малко тези пусти хартии!… Все кръц-кръц… Не се ли изморяваш?
Алкистос беше дошъл с буков лист в устата… Мельос го очакваше. Още отпреди беше забелязал съседката си да преде, седнала на пейката пред своята колиба.
— Защо дъвчеш този лист, Кицос? Нима си свършил тютюна?
— Ами! Имам. Листа впрочем държа за мерак!
— Я ми кажи!… Погледна ли те?
— Че на какво ще го обърнем тук? Не!
— Ами ти погледна ли я?
— Нали ти казах: не!
— Ами тогава каква е ползата, че мина край нея и каква е ползата, че тя седи на пейката?
— Хората знаят… че нито съм я погледнал, нито ме е погледнала.
— Е? Та?
— Хората ли сега ще гледаме? Ние във всеки случай сме се погледнали!
— И никой ли не ви видя?
— Нито господ. Ха-ха-ха-ха! Ха-ха-ха-ха-ха!
— Как се казва? Няма ли да ми кажеш?
— Ха-ха! Мислиш впрочем, че има някакво име като твоята Мелеменя?
— Защо… нима е по-добро нейното?
— Дали е по-добро!… Майчице, разбира се, че е!
— Е, как се казва?
— Агоро… — рече той и си облиза устните. — Видя ли, нали ти казах! Това е име!
— А какво значи Агоро91? Име на момиче ли е това?
— Ами че на какво? На коза ли?
— А какво значи?
— Какво значело, пита? Ами… Агоро… Агорасти!… Как да ти кажа?
— И докъде ще стигнете с тази любов? А, Алкистос?
— И аз не зная… Дето бог ни изведе.
— А няма ли да й кажеш?
— Да не си полудял?
— Ами тогава какво ще стане?
— Дето бог ни изведе…
Агоро. (Ама име! Наистина как са могли да й го измислят! Жалко за момичето…) Агоро впрочем гледаше само във вретеното, а умът й беше зает само с преденето. Клепките й дори не потрепваха.
Внезапно Алкистос въздъхна.
— Защо въздъхна така тежко, Кицос?
— Ааах… погледна ме… затова…
— Толкова време я гледам право в очите! Не е помръднала и клепките си дори! Я остави настрани лъжите.
— Какво разбираш ти от тези неща… Ааах… пак ме погледна…
— Хайде ставай да вървим, защото, както си почнал, ще събориш колибата ми от въздишки.
— А къде ще вървим?
— Ще отидем към височината да погледаме полето!
— Ами тогава впрочем ще трябва впрочем да отидем с атовете. (Колко добре беше толкова време без това впрочем, но за жалост, много рядко го забравяше…)
Запътиха се към по-горната ливада, където пасяха конете, и оседлаха два. После ги пришпориха и полетяха в галоп.
— Както виждаш впрочем… станал си вече баш ездач впрочем. Аз дори впрочем не мога да те настигна, дето съм джамбазин.
Малко по-нататък се чу думкането на тъпан. Мельос се зачуди.
— Какво става там, Алкистос? Мечки ли се женят?
— Ха-ха-ха… Там са впрочем мандрите, дето правят сиренето. Бият маслото.
— Хайде да отидем да видим!
— Па да отидем…
На сто метра по-нагоре се виждаше една пътечка. Двамата ездачи свиха по нея и се намериха пред сиренарницата. Там имаше пет-шест души, които смърдяха като кучета.
— Добре дошли — рече един небръснат старик, който вонеше най-много от всички. — С какво да ви нагостим?
— Нищо — рече Мельос. — Благодарим.
Старикът беше толкова мръсен, че на Мельос му се повръщаше, като го гледаше.
— Ааа!… Мене впрочем ще ме гостите… — рече Кицос.
— Какво иска душата ти? — запита го старикът.
— Душата ми иска впрочем кисело мляко с надробен хляб в него… Освен ако искаш да ме гостиш и с каймак от бъчвата си.
— На драго сърце… — рече старецът и веднага изпълни желанието му.
Алкистос изяде каймака, облиза пръстите си, оригна се и хвана юздата.
— Хайде, кехаи… Лека нощ и да ви даде бог добро здраве и добър берекет.
— Амин, да си жив и здрав… — рекоха сиренарите.
Ездачите се намериха отново на седлата си. Конете препуснаха напред. Една чешма ромолеше малко по-нататък в малка ладийка. Мельос слезе и лепна устата си на чучура.